Читать «Пайнс» онлайн - страница 60

Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.

Вдигна я.

Тереза го гледаше.

Пое дълбоко дъх и издиша.

После тръгна през дневната към стълбището.

—       Къде отивате? — попита Пилчър.

—       Да взема сина си.

— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?

Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.

—       Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?

—       Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?

Тереза кимна.

—       Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.

—       Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.

— Да.

Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.

Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.

Момчето се размърда.

—       Бен — каза тя. — Събуди се.

Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.

—       Още е тъмно — каза той.

—       Знам. Имам изненада за теб.

—       Наистина ли?

—       Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.

Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.

Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.

—       Татко жив ли е? — попита той.

Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.

Как се беше изразил Пилчър?

Скок на сляпо.

—       Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.

Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.

Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.

—       Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?

—       Бен.

Ръкуваха се.

—       На колко си години, Бен?

—       На седем.

— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?

—       Каза, че ще ни заведете при татко.

—       Точно така.

Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.

—       Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.

Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.

Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.

Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.

—       Чакайте — каза тя.

—       Какво има? — попита Пилчър.