Читать «Ранима близост» онлайн - страница 8

Софи Хана

Не мога да мина покрай прозореца и да не надникна вътре. Изведнъж ме обзема радостна възбуда. Това са твоите стаи, с твоите неща в тях. Залепвам лице на стъклото и слагам ръце около очите. Всекидневна. Празна. Странно — винаги съм си представяла стените, боядисани в тъмни цветове, репродукции на известни картини в тежки дървени рамки: Гейнсбъроу, Констабъл, от този сорт. Но стените на твоята всекидневна са бели, неравни, а единствената картина изобразява размъкнат старец с кафява шапка, загледан в един младеж, който свири на флейта. По-голямата част от пода е покрита с обикновен червен килим, а под килима се вижда евтин ламиниран паркет, дето изобщо не прилича на нещо, направено от дърво.

Стаята е подредена, което ме изненадва след вида на градината. Има много украшения, прекалено много, подредени в равни редички. Покриват почти всяка свободна повърхност. Повечето са глинени къщички. Колко странно — не мога да си те представя да живееш в къща, пълна с такива симпатични дреболийки. Колекция ли е някаква? Когато бях в пубертета, майка ми ме караше да събирам едни ужасни глинени същества, който май се казваха „уимзита“. Отказах. Много по-интересно ми беше да събирам плакати на Джордж Майкъл и Андрю Риджли. Убедена съм, че Джулиет е виновна, холът ти да се превърне в миниатюрен жилищен квартал, също както съм убедена, че и ламинираният паркет е нейна идея. Всичко останало в стаята е приемливо: тъмносин диван и стол в същия цвят; стенни лампи с полукръгли гипсови чашки около крушките, за да не се виждат; дървена табуретка, чиято седалка е облицована с лицева кожа; ролетка; малък настолен календар. Все твои неща. Осъзнавам, че се отъждествявам с тези неодушевени предмети — знам, че е налудничаво. Започва да ми става весело. До една от стените има секция със стъклени врати, в която също има глинени къщички — един ред, но са съвсем дребни — най-малките в стаята. Под тях се мъдри дебела медножълта на цвят свещ, която изглежда никога не е била палена…

Промяната настъпва бързо и без предизвестие. Сякаш нещо се взриви в мозъка ми. Дръпвам се от прозореца, препъвам се, за малко да падна. Разтягам яката на ризата си — да не би тя да ми пречи да дишам. С другата ръка крия очите си от яркото слънце. Цялото ми тяло се тресе. Струва ми се, че ще ми прилошее, ако не успея скоро да си поема въздух. Имам нужда от кислород. Веднага.