Читать «Ранима близост» онлайн - страница 2
Софи Хана
Знам, че няма да одобрите това писмо, няма да харесате нито мен, нито казаното от мен, но въпреки това ви го пращам, защото е важно да се знае, че не всички жертви на изнасилване разсъждават по един и същи начин, говорят с едни и същи клишета, имат едни и същи нагласи.
Част I
1
Щях да ти обясня, ако беше тук да чуеш. В момента нарушавам обещанието, което ти дадох — единственото, за което някога си ме молил. Сигурно си спомняш. Гласът ти бе толкова строг, когато каза: „Искам да ми обещаеш нещо.“
— Какво? — попитах аз и се надигнах на лакът, ожулих кожата си на жълтия найлонов чаршаф в желанието си да се изправя по-бързо, да съсредоточа вниманието си върху думите ти. Горях от желание да ти угодя. Толкова малко искаш от мен, че все търся начин да ти дам повече. — Каквото поискаш! — засмях се аз. Нарочно го направих, макар да знаех, че някои биха сметнали това за неразумно. Обещанието е като обет, а на мен ми се искаше двамата да си даваме повече обети, които да ни обвързват.
Моята жизнерадост те накара да се усмихнеш, но не задълго. Толкова си мрачен, когато сме в леглото. Струва ти се ужасно, че скоро ще трябва да си тръгнеш, и затова винаги изглеждаш така: като че очакваш някакво нещастие. Когато си отидеш, обикновено плача (не, не съм ти го казвала, защото за нищо на света не бих искала да насърчавам склонността ти да изпадаш в мрачно настроение), но когато сме заедно, изпитвам такова блаженство, сякаш съм взела някакъв силен, променящ съзнанието наркотик. Струва ми се невъзможно да се разделим, не ми се вярва, че мигът може някога да свърши. И той никога не свършва в известен смисъл. Когато съм си вкъщи, когато варя спагети в кухнята или дълбая римски цифри в работилницата, аз всъщност не съм там. Продължавам да съм в стая единайсет в „Травълтел“, с нейния твърд, изкуствен, ръждивокафяв килим, който жули стъпалата като четка за зъби, със събраните едно до друго легла, покрити с матраци, дето изобщо не са матраци, а приличат на онези оранжеви дунапренови дюшеци, с които покриваха пода на салона по физическо в гимназията.
Нашата стая. Убедих се със сигурност, че онова, което изпитвам към теб, е любов, а не просто някакво лудо увлечение или само физическо привличане, когато те чух да казваш на момичето на рецепцията: „Не, трябва да е стая номер 11, същата като миналия път. Трябва всеки път да ни давате тази стая.“ „Трябва“, не „искам“. За теб всичко е важно; нищо не е без значение. Никога не се отпускаш върху избелелия, изтърбушен диван, нито сваляш обувките, за да вдигнеш краката си. Седиш винаги изправен, с всичките си дрехи, докато дойде моментът да си легнем.
После, като останахме сами, ти каза: „Притеснявам се, че и без това ще ни е гадно да се срещаме в някакъв долнопробен мотел. Поне да сме в една и съща стая — ще се чувстваме малко повече като у дома.“ И следващите петнайсет минути не спря да се извиняваш, задето не можеш да си позволиш да ме заведеш на някое по-луксозно място. Още тогава (от колко време се познавахме? От три седмици?) знаех, че ще е по-добре да не ти предлагам да си поделяме разходите.
