Читать «Лицето» онлайн - страница 18

— Птиците са символ на свободата — рече Рейнърд.

— Така е. Свободата на полета. Ти ли си ги правил?

— Не. Аз съм само колекционер.

На една от снимките ято гълъби бе изригнало в облак от пернат вихър от калдъръмен площад на фона на старинни европейски сгради. На друга гъски се плъзгаха под строй по мрачното небе.

Рейнърд посочи черно-белия филм на екрана на телевизора.

— Тъкмо си бях приготвил нещо за хапване, докато гледам филма. Ще имаш ли нещо против…

— О, не, разбира се. Не се притеснявай, все едно ме няма. Ей сега ще напиша бележката и изчезвам.

На една от снимките птиците бяха полетели право към обектива на фотографа. Кадърът представляваше монтаж в едър план от преплитащи се крила, зинали човки и черни, лъскави като мъниста очи.

— Някой ден ще умра от пържени картофки — рече Рейнърд, като се върна в кухнята.

— Аз пък съм по сладоледа. Във вените ми тече повече сладолед, отколкото кръв.

Итън написа с печатни букви СКЪПИ ДЖОРДЖ, после спря, сякаш за да помисли, и се огледа.

Рейнърд продължи от кухнята.

— Казват, че никога не можеш да минеш само с едно пържено картофче, ама аз не мога да мина само с една торба.

Две гарги, кацнали на желязна ограда. Падналата върху главите им лента от слънчева светлина изостряше човките им.

Бял мокет на пода, чист като току-що паднал сняг. Мебелите, тапицирани с черна дамаска. От разстояние пластмасовото покритие на масата в трапезарията също изглеждаше черно.

Всичко в апартамента беше черно-бяло.

Итън продължи бележката, пишейки с печатни букви: ЧИЧО ХАРИ Е НА СМЪРТНО ЛЕГЛО, и отново спря, сякаш се затрудняваше да съчини това просто съобщение.

Музиката от филма, макар да свиреше тихо, звучеше мелодраматично. Криминален филм от трийсетте или четирийсетте години.

Рейнърд продължи да рови в кухненските шкафове.

Ето две гугутки, сблъскали се по време на полет. Наблюдаваше ги бухал с ококорени очи, сякаш шокиран от гледката.

Навън вятърът бе започнал да духа отново. Дъждовните капки изтрополиха по стъклото и привлякоха вниманието на Итън към прозореца.

От кухнята долетя издайническото шумолене на станиола от торба за пържени картофки.

ОБАДИ МИ СЕ — написа Итън.

Рейнърд се върна в хола и рече:

— Ако не можеш да не ядеш пържени картофки, най-лошите, които можеш да избереш, са тези, защото съдържат повече олио.

Итън вдигна очи и видя торба с картофки по хавайски. Рейнърд беше бръкнал с дясната си ръка в нея.

Имаше нещо нередно в начина, по който торбата покриваше ръката на човека с ябълката. Възможно бе той да бърка, за да си вземе картофки, разбира се, но нещо странно в позата му, някаква напрегнатост, говореше, че не е така.

Рейнърд спря до дивана, само на метър и половина от Итън, и рече:

— Ти работиш за Лицето, нали?

Хванат натясно в креслото, Итън се престори, че не разбира.

— За кого?

Когато ръката се появи от торбата, в нея имаше пистолет.

Като правоспособен частен детектив и телохранител Итън имаше право да носи оръжие. С изключение на случаите обаче, когато придружаваше Чанинг Манхайм и бе неизменно въоръжен, той много рядко си даваше труда да препаше кобура с оръжието си.