Читать «Наричайте ме Скарлет» онлайн - страница 273

Към осем вечерта поднесоха вечерята. Изискана вечеря на свещи под звуците на камерен оркестър. Шейсетината души насядаха на малки маси на моравата. Мартин, Жюлиет и Жан-Мари бяха на масата на младоженците. Бенедикт се усмихваше, лицето й грееше на меката светлина на свещите. Жан Бонер вдигна наздравица за младата си съпруга.

— Не само че няма грешка, ами и умее да говори завладяващо! — отбеляза Мартин, която седеше до Матилд.

— Дори прекалено омайващо — отвърна Матилд. — Мен ако питаш, зет ми е прекалено ловък.

Към полунощ гостите се оттеглиха. Бенедикт и Жан заминаваха на сватбено пътешествие в Италия. Жюлиет покани Мартин да спи при нея, в къщата в Жирен. Мартин отклони поканата. Искаше да остане при родителите си. Определиха си среща на другия ден на обед в „Кафе дю Нор“.

Така започна седмицата, която Мартин си беше отредила да прекара в Питивие, в компанията на родителите си, сестра си, Рьоне и племенницата си Виржини. С вълнение се отпусна в старото си легло.

Както обикновено, родителите й не бяха много словоохотливи, но тя долови, че се гордеят с нея, в деня, в който излязоха на пазар с майка й, защото търговците говореха за живота й в Ню Йорк толкова подробно, сякаш им беше писала писма лично на тях.

— Ти ли си им разказвала тези неща? — обърна се тя към майка си, която сви рамене мълчаливо.

Мартин замълча и не коментира повече.

В Париж отседна на улица „Плант“. Унгрун търсеше нова съквартирантка за стаята на Бенедикт.

— Не искаш ли да се върнеш? — попита тя Мартин.

— Не. Ти не трябваше ли да се прибереш в Исландия при годеника си?

— Да, така се бяхме уговорили. Връщам се там за ваканциите. Само че тук изкарвам толкова много пари, че нали се досещаш…

Мартин отиде на всички представяния на туша за мигли „Рисил“. Унгрун се усмихваше ослепително, зъбите й бяха като бисери, лицето й бе свежо, без никакъв дефект, миглите й бяха дълги и гъсти, цялата сияеше от щастие.

— А той чака ли те?

— Да. Той ме насърчава да остана тук. Твърди, че би било жалко да…

Режина мина да поздрави Мартин. Връщаше се от универсалния магазин срещу сградата на парижкото кметство, беше купила бормашина. Гордо я показа на смаяната Мартин. Бракът й се беше отразил добре. Беше по-розова, носеше съвсем лек грим. Като всички момичета, които се бяха поизпотили, докато си намерят съпрузи, тя непрекъснато повтаряше „ние“, „нас“… Покани Мартин на вечеря у тях.

Шарло беше надебелял. Продължаваше да работи върху формулата на бетона, който щял да измести напълно бетона на Виртел.

— Той натрупа състояние благодарение на моя патент, този отвратителен мръсник!

— Трябва да представите патента си в чужбина — каза Мартин.

— И на мен ми се иска да го направя. Възлагах някакви надежди на Жюлиет и Фарланд, само че тя не одобри брака ми с Режина. Нейсе! Ще й мине. Ще поговорим за това по-нататък.

Една вечер Мартин отиде с такси до кафенето на семейство Брузини.

Пред очите й изникна образът на онази Мартин с дългото палто, седнала на стълбите в очакване, и на устните й заигра лека усмивка. Край. За малко да изкачи няколкото стъпала, да почука на вратата и да попита за Ришар, но се отказа. Това беше минало.