Читать «Наричайте ме Скарлет» онлайн - страница 270

— А вие сте истинско чудо — обърна се Жюлиет към Матилд, понеже долови разочарованието й. — Погледнете майка ми например, и я сравнете с вас. Тя стои и чака животът да отмине. Вие поне…

— Родителите ти тук ли са? — попита Мартин.

Жюлиет вирна брадичка в тяхна посока.

Господин Тюил говореше с Жан-Мари, а госпожа Тюил, с шапка на жълти и сини цветя, стоеше малко зад тях.

— Добре, но сега ви оставям — каза Матилд. — Отивам да се погрижа за гостите си, както се изразяват в учебниците по етикеция.

— Аз пък отибам да седна, краката ми се подгъбат от умора — заяви на свой ред Розита и последва Матилд.

— Откакто го избраха в общинския съвет, татко се е надул като пуяк — отбеляза шепнешком Жюлиет, поглеждайки към господин Тюил.

— А с тях как вървят нещата, сдобрихте ли се? — продължи да разпитва Мартин.

— Горе-долу. Подписахме договор за ненападение. Освен това сега съм женена жена и не се налага да се съобразявам с техните желания. Май това е единственото положително нещо в брака.

— Няма да е зле да споделиш това с Бенедикт — посъветва я Мартин.

— О, Бенедикт! При нея нещата стоят съвсем по друг начин…

— Жюлиет, ще ти бъда признателен, ако не ме оставяш сам с родителите ти — помоли я Жан-Мари, след като се присъедини към нея и Мартин.

— Никой не те е карал да си говориш с тях.

— Родители са ти все пак. — После се обърна към Мартин: — Харесва ли ти Америка?

Жан-Мари не се беше променил. Все така чернокос, елегантен, непринуден. Кърпичката в малкото джобче на сакото в тон с вратовръзката, риза с малки копченца на яката, отлично скроен синьо-зеленикав костюм. Свеж и розов. Недосегаем за стрелите на Жюлиет.

За разлика от него Жюлиет беше помръкнала, поизгубила от блясъка си. Непрекъснато бърчеше вежди, неприятен тик, който й придаваше зъл вид. И все потриваше върха на носа си.

— Оригинален въпрос, чудя се как ти хрумна това за Америка! Не може ли да ни оставиш двете самички, от две години не сме се виждали! — избухна Жюлиет.

На Мартин й дожаля за Жан-Мари.

— Трудно е да се обясни накратко. Да кажем, че не е това, което си представях от тази страна на океана, но въпреки всичко е интересно.

— Твоите родители не са ли поканени? — прекъсна я Жюлиет.

— Не, очевидно не са достатъчно представителни.

— Гостите са изключително грижливо подбрани… заради положението на Жан Бонер — опита се да замаже положението Жюлиет.

— Да, ама са поканили Розита — отбеляза Мартин.

— Защото Жан Бонер има нужда от нея — обясни Жюлиет.

Хванал Бенедикт под ръка, Жан Бонер стоеше сред група млади мъже. Всички говореха високо, смееха се гръмогласно, имаха зализани оредели коси и бяха добре закръглени, сигурен признак за близките им отношения с властта.

— Не й обръщай внимание, Мартин — намеси се Жан-Мари. — От известно време Жюлиет вижда навсякъде само злоба и лошотия.

— О, я ни остави на мира… Идваш ли, Мартин, ще се свием в някой ъгъл, искам да ми разкажеш всичко, ама всичко, от игла до конец.

— Добре, оставям ви — кимна Жан-Мари и се отдалечи с ръце в джобовете.

— Много си гадна с него! — отбеляза Мартин с въздишка.