Читать «Наричайте ме Скарлет» онлайн - страница 266

— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.

— Защо?

— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!

Жюлиет се нацупи.

— Непременно трябва да си поговорим.

— Станало ли е нещо? — попита Мартин.

— Ще ти обясня.

— Нещо сериозно ли е?

— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.

Бенедикт откри танците с баща си.

На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.

Вечерта господин Тасен даваше официална вечеря на свещи и беше предвидил камерен оркестър.

— Щастлива ли си, дъще?

— О, да, татко, безкрайно…

Той притисна Бенедикт още по-плътно до гърдите си. Искаше да й зададе хиляди въпроси: Бях ли добър баща? Какво забравих да ти дам, какво ти е липсвало през тези години? Но не се осмели.

— Искам да знаеш нещо: винаги ще бъда до теб, каквото и да се случи.

— Да, мили татко. Знам. Няма нужда да ми го казваш.

Той се засмя смутено. Беше ненадминат в приказките, когато ставаше въпрос за служебни дела, но се заплиташе и онемяваше, ако трябваше да разговаря с близките си хора.

Валсът приключи, той се поклони пред Жан, потънал в разговор с господин Жьоне, кметът на Питивие, и тържествено му предаде дъщеря си.

— Сега е ваш ред, Жан.

Жан прегърна Бенедикт през тънката талия, притегли я до себе си и продължи да разговаря за разширяването на завода „Гренгоар“.

Просълзен, Жилбер Тасен извърна глава, за да не забележат дъщеря му и зет му напиращите сълзи.

Потърси с поглед жена си.

Допреди два дни двамата имаха последен спор относно желанието й да заживее в Париж. Този път го предупреди, че намерението й било сериозно, и той я помоли за отсрочка от два дни, за да го обмисли. Прекрасен ден, каза си той, оставам едновременно без жена и без дъщеря.

В известен смисъл разбираше желанието на Матилд. Когато се ожениха, тя беше само на осемнайсет. Цели трийсет години единствената й грижа бяха домът и децата, без нито един свободен миг. Той й вярваше. Тя не искаше да се махне от Питивие, за да води разхайтен живот в Париж.

Откри я в кухнята да дава някакви разпореждания на Мари, възрастната им прислужница.

— Ще поднесем аперитив и чак тогава, в никакъв случай преди това, едва тогава може да разчистите масите и да редите приборите.

Жилбер Тасен откъсна Матилд от домакинските й задължения и я завъртя на дансинга.

— Полудя ли, Жилбер — засмя се Матилд. — Да не си на двайсет години! Може би се готвиш да ме отвлечеш?

— Не ми липсва желание да го сторя, много добре го знаеш.

Матилд учудено го изгледа и го докосна леко по яката на фрака.

— Матилд, мислих за онзиденшния ни разговор…