Читать «Парола „Херострат“» онлайн - страница 6

Той беше успял. Беше станал шофьор. Може би, защото духът на някой прадядо го покровителстваше, смилил се най-сетне над него, или пък защото бе имал късмет да попадне като товарач при стария шофьор Руфи, който бе забелязал с какво внимание Намури следи всяко негово действие при шофирането. И в изблик на добра воля го бе научил на своя занаят.

Хубаво беше тук, на морския бряг, гален от бриза. Но нямаше съмнение, къде-къде по-хубаво беше там горе, в родното село, насред джунглата, до запенения поток, където всичко му беше близко и познато. Където познаваше всички и всички познаваха него.

Което обаче като че ли не винаги беше за добро.

Нали затова беше принуден да напусне селото и рода си?

Според обичая никой няма право да се ожени за момиче от своя род. То е все едно „сестра“. Затова от време на време се устройват срещи, нещо като сгледа, където момите и момците от съседните дружески родове, нагиздени с най-ценните си украшения, раковини, пера, змийски кожи и нашарени от косата до петите с най-пъстра глина, след дълго оглеждане правят своя избор. После почват пазарлъците за откупването на невестата, като според достойнствата й момъкът трябва да заплати на рода й една, две, пет, десет свине.

Такъв е обичаят.

А Намури и Алихо не зачетоха обичая. Ожениха се, въпреки че бяха от един род.

И така си навлякоха неодобрението на роднините и неприязънта на магьосника.

Това навярно беше черна магия. Наказал ги бе магьосникът. Той пък каза, че това е отмъщението на прадедите.

Не мина една луна, и Алихо умря, ухапана от змия. Дори не разбраха каква…

Намури отряза кутрето си в знак на скръб и посипа главата си с пепел. Но това не смили рода. Не смили и магьосника. Винаги, щом го зърнеше, почваше да нарежда подире му клетва подир клетва.

Не издържа. Заряза селото. Спусна се надолу, към крайбрежието. Слушал бе, че при белите все може да намери някакво място. Място, където не го познават и не знаят за греха му.

Беше ходил в мисионерското училище и бе почнал да чете и да пише по малко. Беше понаучил и езика, на който се разбираха на острова — „пиджин-инглиш“, странната смесица от английски и полинезийски.

Затова по-лесно от другите планинци успя да си намери работа. Най-първо троши камъни за шосето, после брули кокосови орехи и вади копра, бра банани и какво ли не, докато накрая попадна при Руфи.

Руфи го научи и да плува. Папуасите от вътрешността не умеят да плуват. Не дръзват дори да нагазят реката. Толкова голям е страхът им от крокодилите, за които всички знаят, че са преродените озлобени на рода си прадеди.

И се убеди колко сладко е това — да лежиш върху водата, особено при такава непоносима горещина. Да се носиш по нея, все едно птица в небето.

Наистина, имаше акули, но той не се боеше от тях така, както от крокодилите. Може би, защото не бе наплашен от дете, както беше в селото му.