Читать «Куртоазни новели-ле» онлайн - страница 9

Стоян Атанасов

Пролог

Ако от Бог си надарен в деня, когато си роден, с талант на разказвач, не бива да си мълчиш и да го скриваш. Щом разгласиш приятна вест, [5] спечелваш си похвали, чест, цветя край тебе избуяват и те с дъха си упояват. Самият Присциан посочва как често древните нарочно [10] се изразявали неясно, защото знаели прекрасно, че хората, след тях родени, ще са така осведомени, че книгите им ще разбират [15] и вещо ще ги коментират. Със право древните признават, че младите по-умни стават и с времето ще се школуват трактатите им да тълкуват, [20] извличайки от тях уроци. Ще се предпазиш от пороци, ако от трудните писания успееш да изтръгнеш знания, за да предотвратяваш злото [25] и да не те гнети теглото. Изпърво имах намерение да ви предложа съчинение, но не съставено от мен, а текст латински, претворен [30] на френски, но реших, че няма да бъде ползата голяма: тъй правят множество поети. И тъкмо в този миг се сетих, че чувала бях стари песни [35] за случки, станали известни, след като някои решават достойно да ги тъй възпяват. Знам вече множество такива и с убеденост, че не бива [40] те да потънат във забрава, помислих, че си заслужава да ги пресътворя във стих. Аз цели нощи посветих на тях със цел да ги сбера [45] във книга и да подаря сир, тез новели-ле на вас, защото с доблест и със власт защитник сте и в мир, и в бой на добродетели безброй. [50] Ако, кралю, благоволите да ми приемете творбите, за мене ще е чест и слава. Дано тук аз не прекалявам със дързостта си в този дар [55] за моя храбър господар.

Гижмар

Изпълва ме негодувание, когато някое предание не е разказано надлежно! Сеньори, чуйте как прилежно Мари предава свойте песни! [5] Тя разказвачка е известна и ред похвали заслужава! Ако се някой отличава с талант и си спечели слава, завистниците не престават [10] със клеветите си обидни. Те като кучета ехидни нахвърлят се на него злостно да го ухапят смъртоносно. Напук на клюки и закани, [15] аз никога не ще престана да върша съвестно, умело започнатото вече дело. Ще ви представя доста сбито историите, от които [20] бретонците сюжет са взели за куртоазните новели. Съгласно текста, за встъпление ще следва кратко изложение на низ от епизоди славни, [25] развили се в Бретан отдавна. Бретанската земя тогава в мир и война се управлява от крал Хоел, за чест на трона. Сред преданите му барони, [30] прославили се в този двор, бил и леонският сеньор Оридиал. Той бил баща на щерка с рядка красота, наречена Ноган. Но имал [35] баронът и свой син, на име Гижмар: навред той бил признат за най-красив и най-сърцат. Гижмар порасъл, възмъжал, баща му го във двора дал [40] заветен дълг да изпълнява пред своя крал. И той тогава със преданост, с добри привички спечелил любовта на всички. Хоел младежа оценил, [45] в сан рицарски го посветил и го дарил за поощрение с най-хубавото снаряжение. Когато да напусне двора, Гижмар пред дворцовите хора [50] голяма щедрост проявил. След туй, където и да бил, във Лотарингия, в Анжу, в Гаскония и в Поату, или в Бургундия голяма, [55] той всички убедил, че няма друг рицар тъй красив и смел и в битките така умел. Ала Природата сгрешила и го жестоко ощетила: [60] безчувствен бил към любовта. Не вярвам някъде в света да е живяла хубавица (омъжена или девица), която леко любовта му [65] отхвърлила би, стига само галантност да е проявил. Един ли път Гижмар е бил задирян от жени прекрасни, но той показвал безучастно, [70] че му е чужда любовта. За тази негова черта той неведнъж бил укоряван. … Обвеян със завидна слава, синът във бащината къща [75] при близките си се завръща. Минава месец… Една вечер той почва да се стяга вече на лов да иде из гората. Със пукването на зората [80] попада страстният ловец сам по следите на сърнец. Викачи с кучета се втурват подире му по стръмна урва, Гижмар ги следва с лък в ръката, [85] готов да пусне тетивата. Сърна с рогата на елен изскача от леса зелен, със свойто малко и минава пред погледа му… Вой надават [90] копоите и настрана се стрелва бялата сърна. Гижмар опъва лък умело, улучва я в самото чело и я поваля на земята, [95] Ала след рикошет стрелата пронизва на Гижмар бедрото. От коня слиза той, защото от раната безмерно страда, залита за момент и пада [100] върху поляната зелена, където гърчи се ранена сърната. Тя с човешки глас говори му: — Уви, след час аз ще умра заради тебе. [105] Ала дано и твоят жребий не бъде, рицарю, по-лек. Дано да не намериш лек за раната си: ни знахари, ни корени, нито отвари [110] дано не бъдат в състояние безименното ти страдание да спрат или да облекчат. Ще дойде най-подир часът, когато влюбена жена [115] ще те спаси от таз злина. Заради теб тя ще изпита любовни теглила, каквито не са познати досега. Но, рицарю, и ти така [120] ще страдаш от любов по нея и всички ще благоговеят пред чудото на любовта ви. Сега е ред да ме оставиш; простено да ти е от мен! [125]         От думите й поразен, Гижмар се пита где и как да търси цяр за своя крак, защото инак ще умре. Но той си знае най-добре, [130] че не е срещал по земята до днес красавица, която сърцето му би запленила и раната му изцерила. Затуй с най-близките си хора [135] той иска да си поговори и праща тутакси слугата да ги предизвести в гората. А после с ризата си бърже успява здраво да превърже [140] окървавения си крак, на коня си се качва пак и през зелената дъбрава Гижмар насочва се направо към ширналата се лъка, [145] достига до една река и през тревите избуяли добира се до морски залив; там вижда кораб, който вече подготвен е за рейс далечен [150] и не след дълго ще отплава. Величествено се развяват копринените му платна, а пък от външната страна ни фуга виждаш, нито сглобка [155] и всеки нит и всяка скобка са от най-ценен абанос. Върху високия му нос блестят два свещника от злато, с украса толкова богата, [160] че струват цяло състояние. Под тяхното очарование Гижмар недоумява как възможно е на този бряг да акостира морски кораб. [165] Навярно там си има хора да пазят скъпия товар. От коня свлича се Гижмар, на кораба се качва трудно, но колкото и да е чудно, [170] от хора — никаква следа. А във самата му среда съглежда прелестно легло (от чисто злато то било), а за изящния му фриз [175] кост слонова и кипарис използвали — според канон от времето на Соломон. Това легло било застлано с покривка от златотъкана [180] коприна. Спалното бельо в пари едва ли би могло да бъде оценено точно. Не бих могла да не посоча възглавницата, на която [185] ако си прислониш главата, и скръб, и страх да изживееш, не ще изобщо побелееш. Гижмар, привлечен от леглото, отпуска се съвсем, защото [190] от болката се чувства смазан. Когато става, се оказва, че корабът морето пори, и той не вижда що да стори, как с тази рана да поеме [195] на път в това приятно време. По всичко вече си личи, че няма да се облекчи теглото му; все по-жестоко боли го раната дълбока. [200] Горещо Богу той се моли да го избави от неволи и всячески да му помага. След туй в леглото пак си ляга… Преди да се смрачи небето, [205] пристига във страна, където за тегобата си Гижмар най-сетне ще намери цяр. На този край е господар един владетел доста стар, [210] а пък жена му — хем красива, хем умна и благочестива. Как ревност да не го разяжда! У кой старик не се обажда туй чувство, щом помисли само, [215] че може да е с друг жена му. Кой би могъл да си представи, че без надзор ще я остави! Той за жена си отредил градина, но я заградил [220] владетелят от три страни с високи мраморни стени, с единствен изход към вълните, но там през нощите и дните пазач будувал без да мига. [225] Дотам могло да се достига със кораб само. В този кът той наредил да построят параклис и чудесна стая (в света по-хубава не зная) [230] и там държал да престоява жена му, за да надзирава как тя прекарва свойте дни. Върху четирите стени били картини окачени. [235] На тях била изобразена богинята на любовта Венера как изгаря с яд Овидиевия трактат с рецепти срещу любовта, предупреждавайки света [240] че те са вредни и измамни. А таз богиня завеща ни да пазим чувството свещено и да му служим най-почтено, че то на всичко устоява. [245] Като в затвор там пребивава на тоз ревнив старик жената. Той бил вменил на дъщерята на своята сестра (една девойка, пълна с добрина) [250] с жена му да стои, когато той обикалял из страната. В туй време никой нямал право оградата да преминава. Ключа за портата държал [255] един свещеник побелял, защото като мъж не ставал. Той в тайнствата я посвещавал, разлиствал всеки ден псалтира и яденето й сервирал. [260] Веднъж, след обедния сън, съпругата била навън и из градината зелена разхождала се, придружена от племенницата красива. [265] В морето взрени, те откриват, че кораб носи се към тях, съпругата я хваща страх, понечва даже да избяга, ала девойката веднага [270] я спира и я убеждава да продължат и тя склонява. Така, разхождайки се, двете достигат пристана, където току-що корабът е спрял. [275] Девойката палто и шал набързо от гърба си снема и без да губи много време, се качва на дошлия кораб, но там не вижда други хора [280] освен един младеж заспал, съвсем отпуснат, пребледнял. — Горкичкият! Умрял е явно — си казва тя и незабавно при господарката се връща, [285] долага й, а тя отвръща: — Държа да ида там и аз… Ако той мъртъв е, тогаз свещеника ще призовем и тука ще го погребем [290] по нашенски. В противен случай, от него лично ще научим как сполетяло го е злото.         Когато стигат до леглото, така пленена е жената [295] на рицаря от красотата, че вече толкова нещастна се чувства и скърби безгласно за младостта опропастена. Разстроена и натъжена, [300] с ръка гръдта му тя допира и забелязва, че пулсира с нормални удари сърцето… Той е все още жив! И ето, че мигом рицарят унил [305] събужда се и поздрав мил отправя с радост към жената, разбрал, че скоро на земята ще стъпи неговият крак. А тя със погледа си благ [310] отвръща на учтивостта му и дръзва да попита само: — Отде сте? Лов или война ви води в нашата страна, младежо? — Не, нищо подобно… [315] Ще ви разкажа най-подробно за случилото се със мен. В Бретан, госпожо, съм роден… Отидох днес на лов в гората сърна ударих, но стрелата, [320] за жалост, взе, че рикошира във моето бедро и мира не дава ми таз рана люта. А пък сърната, едва чуто, прокле ме в сетния си час [325] да не намеря нивга аз лек за ужасната злина, дордето някоя жена не дойде да ме изцери. Напуснах гъстите гори, [330] видях в пристанището кораб, мъчително се качих горе и той потегли, без да знам в каква посока. Тука сам на руля няма да се справя, [335] затуй към вас молба отправям, госпожо, милост проявете и в таз беда ми помогнете.         А дамата в ответ му рекла: — На помощ бих ви се притекла, [340] сеньор, ала над всичко тук господства моят стар съпруг, ревнивец, който под надзор в градината като в затвор държи ме. Изходът е пазен [345] от изключително омразен свещеник (триж да е проклет!). Аз може с месеци наред там да стоя, с години даже, ако свещеникът не каже, [350] че разрешава ми да мина извън проклетата градина. Тук непрекъснато съм с тая девойка, но си имам стая с параклис за богослужение [355] и ви отправям предложение да ви дадем подслон при нас, за да се грижим тъй за вас, че да не е далеч денят, когато пак ще сте на път. [360]         Гижмар с признателност приема да бъде с тях известно време и те подават му ръка, за да се вдигне на крака. След туй го в стаята отвеждат [365] и тъй нещата пренареждат, че той да легне на леглото на племенницата, защото е отделено чрез преграда. За госта, който още страда, [370] вода във златен съд наливат, чевръсто раната промиват и я превързват с ленен плат. Разбира той, че в този свят не би могъл да се надява [375] на всеотдайност чак такава. Така си мисли и когато вечеря дават му богата, а раната като че ли съвсем престава да боли. [380] Но друга рана той усеща, защото дамата с гореща любов го тъй възпламенява, че гостът още продължава да страда, но от нова язва. [385] На племенницата той казва, че на очите му сън тегне и че желае да си легне. Тя го оставя и отива при господарката красива, [390] в която, както и в Гижмар, гори любовният пожар. Гижмар, останал сам в кревата, си мисли с трепет във душата: „Какво ли ми е причинило [395] това невиждано горнило? Та мене ме очаква тлен, ако не бъда изцерен от дамата. Какво да сторя? Ще ида с нея да говоря, [400] защото моето спасение от нейното благоволение зависи. Ако с тон надменен се отнесе тя спрямо мене, тогава ще умра от мъка, [405] ще излинея като в пъкъл“.         Но след една въздишка тежка той казва си, че ще е грешка, ако отиде да я моли… Защо сам своите неволи [410] не се опита да надмогне? Кой чужд човек ще му помогне? Кошмарна нощ изкарва той без лъч надежда, без покой; безспир му се въртят в главата [415] чертите фини на жената: изящната уста, косите, лицето, огънят в очите… Дори нарича я „любима“. Да знаеше, че в нея има [420] подобни чувства и че тя е в мрежите на любовта заради него, вероятно по-поносима и приятна била би неговата болка. [425] Но как да разбере доколко и дамата по него страда? А тя, отпаднала, с досада посреща слънцето изгряло, след като никак не е спала. [430] Като я гледа как примира девойката сама разбира, че на съпругата сърцето е в плен на чувството, което не дава ни сън, ни покой. [435] Дали пък влюбен е и той? Щом дамата благочестива на църква сутринта отива, девойката си наумява да види с рицаря що става [440] и до леглото му присяда. Той се показва изненадан, че е самичка, и я пита, въздишайки с тъга нескрита: — А дамата, девойко мила, [445] защо така бе подранила?         А тя отвръща му: — Сеньор, поне за мене няма спор, че в нея влюбен сте и вие. Защо е нужно да се крие, [450] че ви привлича тази дама? Щом любовта ви е голяма и двамата сте тъй красиви, полага се да сте щастливи.         Той мигом си признава: — Да, [455] така съм влюбен, че беда туй чувство ще ми довлече, ако не ми се притече на помощ някой… Ах, бъдете така добра и ми кажете [460] как да постъпя в любовта, за да избегна гибелта.         Тя бърза да му отговори, че и за двамата ще стори каквото случаят налага. [465] След литургията веднага жената иска да отиде във стаята си, за да види как чувства се младежът мил, с любов сърцето й ранил. [470] Девойката, щом я съглежда, повиква я и я отвежда при рицаря: пред него тя да си разкрие любовта. Учтиво те се поздравяват, [475] но вътрешно се притесняват… „Как тъй аз, рицар непознат, ще кажа, че съм кандидат за любовта й! Няма как да не ме вземат за глупак… [480] Ще ми рекат да си отивам“. Щом някой болката си скрива, как би могъл да има вяра, че няма туй да му докара и по-голямо зло дори? [485] Отвътре раната гори, щом любовта ни е ранила: природата ни е дарила със болест страшно упорита. Едни за нищо не я считат, [490] играят с нея като с малка и проста детска залъгалка, от цвят на цвят фриволно тичат и с лаври евтини се кичат. Не е туй любовта мечтана, [495] а само фалш, разврат, измяна. За истинска любов ти можеш и ум, и съвест да заложиш. Гижмар е влюбен и той знае, че от подкрепа се нуждае, [500] ала не му ли провърви, ще трябва да се примири: да се прости със любовта. Все пак той има смелостта да каже: — От любов по вас, [505] госпожо, ще издъхна аз. На любовта ви се надявам и мисля, че не заслужавам да ме отблъснете. — Ах, драги, — отвръща тя с усмивка блага, — [510] поставяте ме в положение едно прибързано решение сега да взема. Не, не мога. — Госпожо, моля ви, за Бога, към мене милост проявете [515] и за словата ми простете. Знам, че щом лека е жената, за да си повиши цената, тя не приема отведнъж закачките на някой мъж: [520] да не си той въобразява, че лесно тя му се отдава. Ала ако достойна тя е и кандидата възжелае, на любовта му ще откликне [525] и искрено ще го обикне: ще оценят — и той, и тя — насладите на любовта. Когато се обичат двама, от много думи нужда няма. [530]         А дамата туй чака само: уверена в искреността му, целувка в отговор му дава. Какво ли друго им остава освен в любов да се забравят, [535] тъй както влюбените правят, когато много се обичат! Една година тъй изтича… Но всичко има край, защото върти Фортуна колелото, [540] едни издига, други сваля, ту нещо прави, ту разваля, и на любовната им тайна тя слага край… В едно омайно, ала фатално утро лятно, [545] обхваната от неприятно предчувствие, тя го целува и казва: — Много се страхувам, че може тук да ви открият, любими, и да ви убият. [550] Ужасно ще е да умрете. Ако пък жив се отървете, навярно в ново увлечение потърсил бихте утешение, забравяйки за мойта болка. [555] — Госпожо, знаете ли колко обидно е това за мен? Дано не видя хубав ден, ако за миг помисля само любов да имам с друга дама. [560] — Но трябва да ме уверите, като си ризата свалите, — му казва тя. — Ще вържа аз здрав възел в долната й част. Ако един ден млада дама [565] развърже го, с любов голяма дарете я!… Ще го приема…         За миг той ризата си снема, и тя завързва я така, че никоя жена с ръка [570] не би могла да я развърже, а после му я връща бърже. На свой ред и Гижмар желае да види предана ли тя е, на кръста й коланче слага, [575] с токата леко го пристяга и казва й, че би я дал на този, който би успял с ръка да й свали токата… След всичко туй със плам в душата [580] целува я ощастливен. За жалост тъкмо този ден един слуга на господаря внезапно в стаята ги сваря, владетеля предупреждава, [585] а той все още дотогава по-неприятна новина за собствената си жена не бил дочул. Съпругът взима от близките си хора трима [590] и с тях до стаята отива, с взлом влизат вътре и откриват любовника. Обзет от бяс, той заповяда им завчас да го убият. Но Гижмар [595] не трепва пред съпруга стар, докопва прът голям от бор, използван явно за простор, та ако някой му посегне, от удара да не убегне. [600] Взрян в него, старият съпруг го пита как е влязъл тук, какъв е, по каква причина той е попаднал в таз градина. Гижмар разказва как тъй става, [605] че дамата го приютява, как със стрела ранил сърната, как тя предсказва му съдбата и как дотук на кораб стига. Съпругът слуша, без да мига, [610] но може ли да хване вяра? Ако е тъй, той ще накара Гижмар веднага да отидат на място кораба да видят, разчитайки на госта дните [615] да свършат скоро сред вълните. Така и правят: там пристигат, на кораба младежа вдигат, на борда стъпва той и ето, че се понася през морето [620] към своя роден край. Обаче съвсем покрусен е и плаче, че неговата мила дама, уви, на кораба я няма, и към Всевишния отправя [625] молитва да не го оставя да стигне жив до своя бряг, ако не отреди му пак да види своята любима. Обзет от горест несравнима, [630] той стига пристана, отдето е тръгнал с кораб през морето. Там слиза и поема пеш, но вижда, че един младеж е яхнал хубав кон и води [635] друг кон от най-добра порода. Гижмар го тутакси познава и го по име назовава, а момъкът обръща взор, съглежда своя млад сеньор, [640] когото търси, и веднага жребеца на Гижмар предлага и тръгват двамата на път в дома си да се приберат. Там всички хора (млади, стари; [645] и родственици, и другари) се радват, че се е завърнал. Но гледайки го все посърнал, те му подхвърлят, че е време съпруга вече да си вземе, [650] а той със мъка на душата отвръща им: — Бих взел жената, която възела развърже на ризата ми. — Много бърже узнават в цялата страна [655] вестта, но никоя жена да го развърже не успява. А с дамата какво ли става? Затваря я мъжът ревнив в един донжон от мрамор сив [660] и там тя ден и нощ въздиша и страда… Как да се опише едно безименно мъчение, което трае в продължение на повече от две лета! [665] Как тя да заглуши скръбта и онзи непреодолим копнеж по рицаря любим! „Гижмар, защо така зловеща оказа се онази среща? [670] Тъгата ми е тъй голяма, че предпочитам да ме няма на този свят. Прости ми, Боже, че бих избягала, да можех, за да потъна там, където, [675] уви, погълна го морето“.         Тя до вратата приближава, не вижда нито ключ, ни брава, и без изобщо да се спира, чак до морето се добира, [680] където веят се платната на кораб, който за скалата привързан е с въжета здрави. Там иска тя да се удави, подтиквана от мисълта, [685] че тук намерил е смъртта Гижмар. На кораба се качва и прави няколко разкрача, треперейки, но без да спре да мисли, че е най-добре [690] в морето да потърси мир… През морската безкрайна шир, поел курс към Бретан далечен, се носи корабът й вече. В зори той стига замък чуден, [695] където е отдавна буден сеньор Мериадук, защото повел е той война жестока със свой съсед. Но щом надниква и вижда кораб, той извиква [700] на шамбелана си да идат на кораба. И що да видят: красива дама — и те в нея се вглеждат като в дивна фея. Безкрайно радостен изглежда [705] Мериадук. Щом той отвежда красавицата в крепостта, го осенява мисълта, че е от знатен род… Такава безумна страст го завладява, [710] каквато в този свят едва ли могла би друга да запали. Тогава с дамата красива при своята сестра отива и я на нея поверява. [715] Сестрата щедро надарява дошлата в замъка й дама и й оказва чест голяма, но тя е все тъй натъжена. Мериадук, с душа ранена [720] и от любовен плам обзета, разкрива що му е в сърцето, но си остава неразбран. А тя дарения колан показва му, като се врича, [725] че никой друг не ще обича освен мъжа, който успее токата й да разкопчее. Той казва й, обзет от яд: — Един млад рицар в този град, [730] със вързана на възел риза, понякога, като излиза сред хората, твърди, че няма да вземе за съпруга дама, която не успее бърже, [735] без нож, тоз възел да развърже. Да не е вързан той от вас?         При тези думи тя в несвяст изпада и напред залитва. Той я прихваща и опитва [740] с ръка токата да отвори, но не сполучва да го стори. Мнозина други научават за случая, но не успяват, уви, да й свалят токата. [745] Най-сетне идва ден, когато Мериадук организира турнир със цел да ликвидира ненавистния си съсед. Той кани рицари безчет, [750] но най разчита на Гижмар, неустрашим приятел стар, защото, ако се наложи, той само с меча си ще може победа в боя да спечели, [755] подкрепян от стотина смели и силни рицари най-лични, калени в боеве епични. След като с почести безчет Гижмар е в замъка приет, [760] Мериадук го нагостява, след туй сестра си призовава да дойде с тази, по която весден копнее му душата. В премени чудни, за ръка [765] се хващат двете и така те влизат в празничната зала. А дамата, печална, вяла, щом името Гижмар дочува, се тряска, мисли, че сънува, [770] изпада на часа в несвяст. Сестра му спуска се тогаз и хваща я… Гижмар се взира в лицето й, дъхът му спира и сам се чуди и се мае: [775] — Аз луд ли съм? Нима това е любимата ми, тази, дето навеки ми плени сърцето и всеотдайно ме обича? Не, не, жените си приличат… [780] Греша навярно, няма как тя да е тука. И все пак това е моята изгора и трябва с нея да говоря.         До нея той се приближава, [785] целува я, но не посмява да издаде дори и звук. Поглежда ги Мериадук озадачено, след това изрича, кимвайки с глава: [790] — Сеньор Гижмар, дали ще може сестра ми възела тъй сложен на ризата ви да развърже?         Гижмар не възразява: бърже донасят ризата. Тогава [795] той на девойката я дава, опитва тя безрезултатно и връща ризата обратно. А дамата е тъй смутена, дордето гледа тази сцена, [800] защото възела познава, ала се много притеснява да не се тайната разкрие. — Госпожо, а защо и вие не пробвате се на свой ред? — [805] й казва, от тъга обзет, Мериадук… Не е хич мъчно това за нея и тя сръчно развързва го. Най-изумен е рицарят във тоз момент: [810] — Нима сте моята любима? — възкликва той, но още има невяра в неговия глас. — Ако е истина, тогаз ще трябва да ме уверите, [815] госпожо, като разрешите да проверя какъв колан пристяга кръшния ви стан, как е токата закопчана.         С ръка напипва той колана [820] и вън от всякакво съмнение й казва: — Чудно приключение събра ни и то точно тук. Как тъй сте у Мериадук?         Разказва му подробно тя [825] за мъките, за горестта, за всичко, що е преживяла, как от затвора е успяла да се измъкне, та вълните да я избавят от тъгите, [830] как после с кораб през морето е стигнала дотам, където Мериадук я бил открил, как той обикнал я, как бил готов на всичко, стига само [835] тя да приеме любовта му… Гижмар разбира, че сега не е моментът за тъга и колебание: той става и горд, пред всички заявява, [840] с нескрита радост във душата: — Сеньори, ето я жената, която толкова обичам. Мериадук, пред вас се вричам да служа тук две-три години, [845] ако склоните да замине и моята любима с мен. Мериадук е възмутен: — Войната беше тежко бреме, но туй, що искаш ти от мене, [850] е още по-неприемливо. На карта слагам всичко живо, но дамата ще бъде моя дори със риск да падна в боя.         На рицарите си веднага [855] Гижмар нарежда да се стягат за път. Пред нищо се не спират участвалите във турнира: те искат с него да вървят и до един му се кълнят [860] във вярност… Още тази вечер Гижмар бил с хората си вече при рицаря, срещу когото Мериадук за бой се готвел. Решен на всякаква цена [865] да му помогне в таз война, Гижмар потеглил призори със свойте конници добри в галоп към крепостта, в която Мериадук държал войската, [870] готов за идното сражение. При първото си нападение Гижмар, уви, се провалил, понеже замъкът здрав бил. Тогаз обсада предприел [875] и не след дълго той довел до недоимък и до глад живеещите в този град. Щом и Мериадук убил, без да се бави, той решил [880] да тръгне с радост несравнима на път със своята любима. По този разказ за Гижмар днес песен пеят млад и стар: ту с нежна арфа си пригласят, [885] ту звън на рота ги унася.