Читать «Куртоазни новели-ле» онлайн - страница 87

135

Ст. 515: Милена Михайлова отдава ключово значение на тази сцена: дарът на Гилядон (коланът и пръстенът) е любовно послание, на което Елидюк отвръща също с любов. Като се позовава на Марсел Мос и на тезата му за дара и ответния дар, Михайлова прави връзка между тази сцена и поведението на тримата протагонисти в края на новелата. Обяснява го по следния начин: съпругата на Елидюк, Гилделюк, се оттегля в манастир, дарявайки така свобода на съпруга си, за да се ожени той за Гилядон. След време новата брачна двойка връща жеста с ответен дар, като също се оттегля в манастир и двете жени заживяват заедно „като сестри“ (ст. 1170).

136

Ст. 603: С установяването на християнството като водеща религия в Западна Европа (III-1V в.) църквата се опитва да наложи догмата за неразтрогваемост на брака, който дотогава (и в Гърция, и в Рим) не е официална институция, а се признава само като връзка от частен характер между жена и мъж. В основата на тази догма са думите на Христос: «Мъжът ще остави баща си и майка си и ще се привърже към жена си и ще бъдат двамата една плът. Така че те вече не са двама, а една плът. И тъй, което Бог е съчетал, човек да не разделя» (Матей 19:6-7). През XII в. църковното право допуска два вида развод: divortium a vinculo (разтрогване на брака), например след установяване на кръвна връзка, след доказана невъзможност за консумиране на брака и т.н.; divortium quoad torum et mensam (раздяла в брачното легло и на масата), например в случай на прелюбодеяние, ерес или вероотстъпничество на един от съпрузите. Във Франция гражданският развод се въвежда със закон едва през 1792 г.

137

Ст. 615: След мъчителното раздвоение между двете жени Елидюк страда от раздвоение и между двамата крале. В рицарския етичен кодекс щастието е възможно само ако има хармония между любовта към дамата и лоялността към сеньора.

138

Ст. 821: В оригинала се споменава и свети Климент. Според житията той бил хвърлен в морето, което се оттегля всяка година в деня на мъченическата му смърт, за да се поклонят богомолците на неговия гроб.

139

Ст. 973: Руменината на мнимата мъртва напомня за телата на покойниците, които не се разлагат — доказателство за тяхната святост. Вж. също ст. 1012–1016.

140

Ст. 1066: Мари прибягва до традиционната тема за животното (змия, невестулка), което познава билката за възкресяване, и за човека, който му я открадва, за да върне към живот свой близък покойник. За способността на невестулката да възкресява мъртвото си малко пишат Ришар дьо Фурнивал (Любовен бестиарий, средата на XIII век) и Брунето Латини (Книга за съкровището, след 1260 г.). Редица романи от времето на Мари дьо Франс и малко след нея използват мотива за билката за възкресяване (Персевал или Разказ за Граала, Дюрмар Уелсеца, Удер, Опасната гробница).