Читать «Куртоазни новели-ле» онлайн - страница 3

Четвърта фаза. В общия пролог Мари казва, че е слушала много такива песни-ле и — за да не потънат те в забвение — е решила да ги запише и римува. Своите разкази Мари нарича не „ле“ — използва тази дума само за песните, които е чувала, — а „разказ“ (conte) и „приключение“ (aventure). Доколкото няма свидетелства за такива разкази, писани преди Мари, тя се счита за основоположник на този жанр. Медиевистите го наричат „повествователно ле“ (lai narratif), за да го разграничават от устните песни, определяни като „лирическо ле“ (lai lyrique). Впрочем жанровото понятие „лирическо ле“ битува и в куртоазната лирика. С него се назовава писмен поетичен жанр, който се радва на успех в края на XII в. и през следващото столетие в Северна Франция. Среща се и като самостоятелна поезия, и като поетическа интермедия, вграждана в редица рицарски романи в проза от XIII век. В такъв случай го наричат „артуровско ле“.

Както виждаме, три от четирите фази от генезиса на повествователното ле, което свързваме с Мари дьо Франс, са до голяма степен мисловни конструкции, дело на изследователите. Нищо не доказва, че приключението, около което се изгражда сюжетът на разказите, се е случило действително. То е по-скоро артефакт, отколкото факт. За съществуването на устни разкази и на песни за него съдим само по косвени свидетелства. В същността си тези разкази и песни са фолклор, устно анонимно творчество. Те стават литературен факт едва под перото на Мари дьо Франс.

Озаглавихме настоящия сборник „Куртоазни новели-ле“ по две причини. От една страна, жанровият термин „ле“ не е получил гражданственост на български, за да може да се използва самостоятелно; от друга, той препраща, както видяхме, поне към още два жанра и това е объркващо. Редица съвременни изследователи на Мари дьо Франс (Жан Ришнер, Жан-Шарл Пайен, Лоранс Арф-Ланкнер и др.) наричат разказите й „новели“. Възприех този термин, защото той не допуска объркване с устния разказ, но добавям и спецификатора „ле“, за да не се смесват творбите на Мари с по-късния жанр „новела“.

Прилагателното „куртоазни“ внася важно уточнение за характера на въпросните творби. Тях следва да причислим към куртоазната литература, която води началото си от провансалската поезия, зародила се в Южна Франция в началото на XII в., и достига връхната си точка с рицарския артуровски роман, създаден към средата на века в Северна Франция. Както знаем, думата „куртоазен“ идва от „двор“ (cour) и се отнася в най-общ смисъл за обноските, маниерите и етикета, към който трябва да се придържа обитателят на феодалния двор (без прислугата). Така „куртоазен“ и „куртоазия“ означават на първо място определен начин на поведение, дворцова етика, която отдава непознато до този момент значение на дамата от благороднически произход. Провансалската поезия на трубадурите утвърждава идеала за куртоазната любов: възвишено (но не платоническо) чувство на преклонение пред дамата, което влюбеният култивира като духовна и морална аскеза. Поезията — израз на това чувство — е част от същия стремеж към съвършенство. И тук се налага едно терминологично уточнение. Изразът „куртоазна любов“ е анахронизъм. За пръв път го срещаме в етюд от 1883 г. на големия медиевист Гастон Пари, посветен на романа на Кретиен дьо Троа Ланселот, Рицаря на каруцата. Гастон Пари определя прелюбодейната страст на Ланселот по жената на Артур, кралица Гениевра, като „куртоазна любов“. Това чувство предполага абсолютно преклонение пред дамата и жертвоготовност от страна на рицаря. Френският медиевист отбелязва, че подобно чувство не се среща в никой друг френски роман преди Ланселот. За сметка на това куртоазната любов определя естеството на любовта към дамата в поезията на почти всички трубадури, които я назовават най-често с израза fine amor (изтънчена, извисена любов). Артуровският роман внася редица нови елементи в това чувство. Тук ще посоча само два. Първо, любовта престава да бъде принципно несъвместима с брака. Ярко доказателство за това са три от петте романа на Кретиен дьо Троа. Техният „хепиенд“ е организиран по формулата „щастлива любов в щастлив брак“. Второ, рицарските подвизи и приключения намират върховно признание в любовта на дамата към героя. С тях той се стреми към същата морална и духовна аскеза, каквато наблюдаваме при влюбения поет от провансалската лирика.