Читать «Куртоазни новели-ле» онлайн - страница 24

До нас е стигнала вестта за любовта и гибелта на двама влюбени, живели в Нормандия. За тях са пели и песен във Бретан… Тук аз [5] ще я предам във стих за вас. Във Невстрия, чудесен кът (Нормандия го днес зоват) ще видите висок баир: там тези двама млади в мир [10] за вечни времена почиват. Оттам по пряк път се отива до град с висок защитен вал, съзидан от добрия крал на питрите. Той в тяхна чест [15] бил кръстен Питър и до днес все още тъй се именува. Дордето този крал царувал, момиченце му се родило. Но той съпругата си мила [20] загубил и със него само била отрасла дъщеря му. Той нямал други близки хора, затуй утеха и опора било красивото момиче [25] за краля, който го обичал тъй, както никой друг баща. Младежите от областта начесто идвали в палата, за да поискат от бащата [30] ръката й, но той обратно отпращал всички кандидати, защото не помислял даже, че някой ден ще се окаже от дъщеря си отделен, [35] макар че често бил винен от близкото си обкръжение за странното си поведение. Зачудил се бащата как да се избегне бъдещ брак [40] и как могъл би най-добре одумниците да възпре. И известил навред в страната, че по повеля на съдбата от всеки кандидат се иска [45] да може до онази близка височина да занесе девойката, но да не се запира, за да си почине. Един след друг дошли мнозина [50] да пробват, ала не успели. А няколко от тях се спрели, съвсем без сили, посред път и не могли да продължат. Задълго в кралския палат [55] не влязъл никой кандидат. Един младеж смел, силен, честен, достоен син на граф известен, със доблест и със дръзновение печелел слава, уважение… [60] В двореца често ходел сам и дълго престоявал там. Но затрептяла му душата с любовен плам по дъщерята, той чувствата си й признал [65] и пред момата настоял да стане негова любима. И тъй като баща й имал за момъка високо мнение, без да усеща притеснение, [70] с любов отвърнала му тя и в най-затулени места отдавали се на наслада, но от внезапна изненада изпитвали болезнен страх. [75] И в случая той бил за тях за предпочитане, защото, ако разкриели ги, злото било би непреодолимо. Щом станало непоносимо [80] туй изпитание, той казал: — Ах, мила, как гнети ме тази несигурност! Не е ли време сами решение да вземем и да избягаш ти със мен? [85]         Той бил напълно убеден, че няма никога бащата да бъде склонен дъщерята да стане негова жена, щом до оназ височина [90] не може да я занесе. А тя му рекла: — Май не се тъй силен чувстваш, че дотам ти да ме носиш. Но аз знам, че скришом ако с теб избягам, [95] ще вдигнем страшен шум веднага и с туй ще причиня страдание на татко. Обич, почитание към своя мил баща питая и в никой случай не желая [100] да го подлагам на мъчение. Аз виждам друго разрешение: в Салерно имаме роднина, която само с медицина, с лечителство се занимава; [105] тя билки всякакви познава: трийсет години практикува професията да лекува. Аз имам следната идея, любими мой: сега при нея [110] с едно писмо от мен иди и откровено й кажи какво в неволя ни докара. А тя ще ти даде отвара, за да ти влее нова сила, [115] която би ти позволила догоре да ме занесеш. След туй признай си, ако щеш, пред татко своето тежнение. Той сигурно със снизхождение [120] ще ти рече, че би ме дал на онзи, който би успял с мен на ръце и без да спре догоре да се добере. Тогаз, щом толкова държиш, [125] догоре с мен ще се качиш.         Младежът предоволен бил и от сърце благодарил за този тъй добър съвет. И след като поел обет [130] необходимото да стори, нетърпелив напуснал двора, прибрал се, пълен със надежди, облякъл хубави одежди, коне приготвил, взел пари [135] и със приятели добри за град Салерно той заминал с писмо до близката роднина. Внимателно го тя прочела, с младежа разговор провела, [140] та най-подробно да узнае какво го толкова терзае А после лекове вълшебни, различни чайове целебни на госта дала тя да пие, [145] та още сила да добие. И много да е слаб човек, един такъв вълшебен лек прониква в неговото тяло по всички жили и изцяло [150] възстановява му мощта. Накрая във шишенце тя наляла питие, което младежа да крепи, дордето с любим товар върви нагоре. [155] Отишъл той отново в двора, за да поиска от бащата пак на девойката ръката. Едва ли не за луд го взел добрият крал, но го приел. [160] Та колко рицари красиви, достойни, смели, издръжливи се пробвали без резултат! А пък дошлият бил тъй млад! И все пак кралят ден избрал, [165] васалите си призовал да гледат как до планината ще занесе той дъщерята. Тя постела от дълго време, та щом той на ръце я вземе, [170] да не се чувства затруднен. Дошъл уреченият ден, младежът взел си питието и сам отишъл там, където поканен бил: в една зелена [175] ливада, стигаща до Сена. Щом кралят щерка си довел, младежът на ръце я взел, шишенцето й поверил и към върха се устремил [180] (усилията му, за жалост, отишли всичките нахалост, защото счел за непотребно да пие питие вълшебно). Ощастливеният младеж [185] поел по склона с бърз вървеж, ликувайки от все сърце, защото носел на ръце любимата си към целта. Но тъкмо по средата тя [190] усетила, че отмалява и рекла му: — Какво ти става? Пийни си от шишето, мили, за да ти влее нови сили. Как до върха чак ще вървиш, [195] ако се много измориш?         Но той за нужно не намирал да пие и, без миг да спира, задъхан, рекъл й: — Любима, не се страхувай, сили имам [200] да стигна до върха за час. Как насред път ще пия аз? По мен ще почнат да крещят, а може и да ме смутят, да ми попречат да измина [205] оставащата ми третина от пътя до височината…         Усетила тя, че краката не го държат, и рекла пак: — Пийни си, мили! Инак как [210] ще издържиш? Но не склонил любимият и продължил нагоре, но не издържал, уви, и Богу дух предал в последния момент, когато [215] бил изкачил височината. Девойката със изненада помислила, че той припада, понечила от питието в уста да му даде, но ето [220] че той издъхнал… Щом разбрала, че е умрял, тя заридала, от отчаяние обзета, захвърлила встрани шишето, то се разляло по земята, [225] но, за доброто на страната, от него взели да растат целебни билки в този кът. През горък плач неудържим до момъка непрежалим [230] притиснала си тя гърдите, целунала го по очите, по устните и по лицето. След остър разрив на сърцето със този свят се разделила [235] и тя — най-умната, най-мила, най-хубава девойка в двора. А кралят с неговите хора, като видели, че се бавят, се питали какво ли правят: [240] чак до върха се изкачили и бездиханни ги открили. Изпаднал кралят в безсъзнание, от силна скръб и състрадание обзет бил не един човек. [245] След три дни в мраморен ковчег били, доколкото аз знам, погребани те точно там, където ги приел върхът — там в мир почива им прахът. [250] И този връх във тяхна чест е назован. За тях и днес все още споменът живее и в цял Бретан се песен пее.