Читать «Летящ старт» онлайн - страница 19

Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.

Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.

Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.

Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.

Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.

Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.

Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.

После се зае отново да търси място за сядане.

Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.

В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.

Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.

Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?

Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.

— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.

— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.

Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.

И тогава тя каза:

— Ти нищо не знаеш за мен, нали?

Джейсън вдигна рамене.

— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.

— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.

— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?

Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето й започна да се изписва любопитна усмивка.

— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?

— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.