Читать «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)» онлайн - страница 8

— Не ме интересува къде ще ме пратите, но нека да е някъде, където ще съм сам. Искам да бъда сам. — Сторм премести поглед към стената, на която блестеше успокояваща холограма. Гледа я, докато изображението започна да се замъглява, после притвори очи.

— Няма много хора, толкова самотни като вас — отвърна лаборантът. Сетне въведе нещо в компютъра. — Е, добре. Ще ви препоръчам няколко възможности, които са свързани с началното ви обучение. Но едно ще ви кажа, Сторм, не е никак лесно да бъдеш сам. Когато го осъзнаете, най-сетне ще проумеете какво се опитвам да ви внуша през тези седем месеца. — Изправи се, втренчил поглед в лицето на русолявия мъж. Четирийсетгодишен ум в стройното тяло на двайсет и две годишен младеж — ала и двете части жадуваха за възмездие и притежаваха инстинкти на убиец, трупани от човека в продължение на хиляди години.

Джек дори не чу, че лаборантът е излязъл. Беше погълнат от мислите си и от нови видения. Протегна ръка и сви мускули. Кутрето на дясната му ръка липсваше, на негово място бе останал само ръбец. Той почеса белега. Пръстът, който му бе спасил живота… за да го запокити право в пъкъла на съвременната действителност.

Бяха му го обяснявали сигурно стотици пъти. Лекарят, сестрите, лаборантът рехабилитатор, пишеше го в компютъра му, ала въпреки това му се струваше нереално и невъзможно.

Той беше единственият оцелял от Пясъчните войни. О, сигурно имаше и други — повечето дезертьори, скрити на различни места, далеч от погледа на обществото. Но неговият хибернационен кораб бе единственият, напуснал успешно околностите на Милос, преодолял дракската блокада, въпреки че при преминаването бе получил сериозни повреди, довели до аварията на борда. След това корабът бе продължил да се носи по инерция, лишен от енергия, изгубен сред звездите, за цели седемнайсет години. А вътре в него, в единствената функционираща капсула с аварийно захранване… бе останал да сънува ужасяващите си сънища Сторм. Заобиколен от мъртъвци.

Лекарите нямаха обяснение за това. По някакъв начин Джек се бе пробудил в онзи момент, когато системите на борда започнали да се изключват, и бе натиснал таблото за аварийно захранване. Капакът се бе спуснал отново и той бе потънал в хибернационен сън. Странно съвпадение, което му бе спасило живота… с цената на малкото пръстче на дясната му ръка и три замръзнали пръста на краката. Нищожна цена, както се бяха постарали да му внушат докторите.

Всъщност, имаше и още една възможност — да се измъкне от капсулата, но тогава щеше да прекара ужасно много време на борда на мъртвия кораб.

И тъй, той бе единственият оцелял от позорния разгром на силите на Доминиона, невиждан преди, още от самото им създаване. Тази мисъл изви в мрачна усмивка устните му. Сигурен бе, че го следят непрестанно, вероятно камерата бе зад същата тази холограмна картина. Какво ли си мислят за него? За безсънието, което го измъчва непрестанно, за кошмарите. За желанието му да бъде сам, насаме с мислите си.