Читать «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)» онлайн - страница 20

Изглежда се бе справил отлично с работата си. В отговор на заплахите му по радиостанцията прозвучаха изплашени и неуверени гласове, на фона на тревожните сигнали на сензорите в диспечерското на космопорта. Обстановката наистина наподобяваше радиационна криза.

Не се наложи да настояват още дълго. С доволна усмивка на лицето Марсиани превключи кораба на автопилот, облече си скафандъра и извади лазерна пушка от сандъка. Хората му, вече екипирани, го очакваха в главния коридор при шлюза.

— А сега, запомнете… разполагаме с елемента на изненада, но това ще е само през първите няколко минути. Трябва да нанесем максимални поражения на противника и да го деморализираме, преди да разбере какво става. Ясно ли е?

— Напълно. Хайде да им сритаме задниците.

В хангара Сторм изслуша всичко това със стиснати устни. Корабът се полюшваше леко, докато се спускаше на площадката. Чу се тракане от разтварянето на големите врати на хангара.

Сторм се извърна, прекрачи през стената от антирадиационна пяна и се появи от другата страна като живо превъплъщение на безпощадно чудовище, сеейки с лазерите си смърт сред редовете на втрещените стачници.

Само след осем минути една от най-неукротимите стачки в историята на Доминиона бе разбита и прекратена.

4.

Джек бе забравил да предупреди, че спи леко, и едва не уби Тъбс, когато той дойде да го събуди.

Притиснат към вътрешната част на вратата в малката каюта, каперът пуфтеше изплашено под ръката на Джек, а лицето му придобиваше сивкав оттенък, докато се мъчеше отчаяно да си поеме въздух. След миг Джек се събуди и отпусна хватката си, а нещастникът най-сетне успя да си напълни гърдите.

— Дявол те взел, Джек! — закашля се той, масажирайки зачервената си шия. — Можеше да ме убиеш.

— Натам вървяха нещата — кимна Джек извинително. — Напоследък не спя добре.

— Да бе. — Тъбс помръдна с рамене, опитвайки да си възвърне изгубеното самочувствие. Марсиани беше прав — този човек бе истинска машина за убиване. Преглътна мъчително.

— Какво искаш?

— Ами… капитанът ме прати. Каза, че сигурно ще ти е интересно да гледаш, когато приближаваме коридора за Малтен. Ах… има нови съобщения за Кларон. Двайсет и осем хиляди загинали, все още не знаят кой е причинителят.

Това събуди Сторм напълно. Изведнъж си спомни кой е и откъде идва, какъв беше, преди да се озове на този кораб.

— Добре, тръгвам с теб — рече на Тъбс, който забеляза внезапната промяна в настроението му и побърза да излезе и да поеме обратно към мостика.

Сторм шляпаше бос след него. Беше привикнал доста бързо към живота в космоса — едно от предимствата да притежаваш двайсетгодишно тяло, далеч по-младо от ума му. След дебюта му в потушаването на стачката екипажът го бе оставил за известно време на мира. Досега никой от тях не бе виждал такава ужасяваща огнева мощ, стаена в един боен скафандър. Единствено Марсиани разговаряше с него без задръжки през следващите дни, докато летяха обратно към Триадата.

Сторм никога не бе идвал на Малтен. Една от трите планети, които оформяха Триадата на Доминиона, тя бе почти легендарна заради богатствата си и научните си постижения. На Малтен се намираше и резиденцията на императора, въпреки че едва ли един-единствен човек би могъл да управлява и контролира цяла галактическа империя. Далеч по-лесно бе да определиш граници и да прекарваш по-голямата част от времето в осъществяване на принципа „разделяй и владей“. Планетите нямаха нищо против да се грижат сами за себе си.