Читать «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)» онлайн - страница 14

Но сержантът не отговори и на двамата, докато ги разглеждаше с нескрито пренебрежение.

— Не питай — произнесе лаконично той. — По-добре да не знаеш.

— Да де, но все пак — какво ще стане? — настояваше хлапето. — Искам да кажа, костюмът разполага с достатъчно резерви от въздух, той е херметически изолиран. Има радиовръзка, вода — значи ще се справиш, нали? Докато дойдат да те приберат. Вярно, че става въпрос за боен костюм, но той е като космически скафандър.

— По-добре да не знаеш — повтори уморено сержантът.

Ала хлапето продължаваше да упорства и това си бе универсален закон — няма да млъкне, докато не получи отговора или не го накажат с петдесет обиколки.

В случая със Сторм хлапето в новобранската школа получи петдесет обиколки. Но докато надничаше през лицевото стъкло, Сторм си помисли: „Сега вече зная отговора, сержант. И той е… да, ще издържиш. Не вечно, разбира се. И едва ли докато те намерят, особено ако се носиш в пространството край някой тунел. Но ако не ти, ще издържи костюмът.

Вероятно по-дълго, отколкото ще издържи разсъдъкът ти.“

Докато описваше поредния кръг в черния космос, молейки се да се извърти така, че да не вижда заслепяващата светлина на звездата, ето такива и други подобни мисли го измъчваха. Зад гърба му продължаваше да блести златното око на Звездния портал, немигващото божество, което го бе докарало чак тук, преди отново да потъне в дрямка.

Дори не изпитваше желание да отмерва времето, което може би му оставаше. Мисълта бе твърде потискаща, пък и без това вероятно дните му бяха подарени още от онзи момент преди двайсет години, когато бе попаднал в ямата, заобиколена от драки. Толкова по въпроса за подареното време. Вместо това се опитваше, но внимателно, много внимателно, защото всяко необмислено движение го отхвърляше в друга посока, да приключи със свързването на костюма, оръжията и всичко останало.

Благодарение на камерите вече знаеше, че се намира в открития космос, но може би нямаше да се наложи да остане тук вечно, защото недалеч от него имаше планета и вероятно след няколко месеца щеше да се озове достатъчно близо до нея, за да го притегли гравитацията й. Излишно бе да се споменава, че едва ли щеше да е жив, за да присъства на това събитие.

Направи мислен преглед на цялостното оборудване на костюма, чудейки се дали има смисъл да подаде сигнал за помощ. Нямаше да отнеме кой знае колко енергия, а и предавателят се захранваше от слънчеви колектори и в момента бе зареден оптимално, ето защо Джек натисна ръчката под брадичката си и го включи. За съжаление сигналът се излъчваше автоматично и нямаше начин да разбере какво точно подава в пространството.

Сетне дойде време за самота, спомени и чувства. От всички тях само гневът му помагаше да запази здрав разсъдъка си… ето защо той продължаваше да го подхранва. По-добре, отколкото да даде воля на страха от онова, което би могло да се спотайва в костюма. Понякога дори му се струваше, че го чува — тихо дращене, някъде на прага на слуха му, едва доловимо, сякаш по-скоро рожба на въображението му. Призрачен, шепнещ звук. Нямаше никакво значение, че костюмът го обгръща като отдавна изгубен любим, че вътре в него се чувстваше като у дома, защитен и жив.