Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 279

„Ах, Фантом — въздъхна Джек. — Ето че разбра какво е да си човек.“

„Аз не съм човек.“

„Би могъл да бъдеш. Ще трябва да се заровиш доста надълбоко, за да откриеш отговора.“

„Ти… надълбоко ли се зарови?“

„Така ми се струва. Поне се опитах. Кажи ми къде е Колин.“

„Аз… не зная.“

„Мисля, че знаеш. Или се боиш да го узнаеш. Но да обръщаш гръб, означава още по-сигурно да срещнеш смъртта.“

Мъртвешка тишина. После:

„Не е необходимо да търсиш врага. Свали шлема и погледни вътре. Аз съм врагът, господарю. Аз съм Аш-фарел. Ти откри това, което търсеше. Аз ги повиках при нас.“

Откъм коридора долетя тропот от бягащи крака. Роулинс и Амбър спряха на вратата едновременно.

Джек се обърна. Роулинс беше пребледнял.

— Какво е станало?

— Сър, изскочиха направо от космоса! Три големи бойни кораба. Толкова големи не бях виждал. Май загазихме.

Джек се изправи и кимна на Амбър.

— Сложете си костюмите. Оповестете обща тревога.

Амбър се зае да отваря закопчалките на своя костюм.

— Кларон няма щитове. Спукана ни е работата, освен ако нямаш нещо предвид.

— Да се качим на кораба и да се опитаме да напуснем планетата. После ще му мислим. — Джек сграбчи Фантом. Закопчалките обаче не поддаваха.

„Не, господарю — чу гласа на съществото. — Не и този път. Искам да стана като вас. Искам да съм жив. Вътре няма място за двама ни, нито достатъчно енергия.“

Джек спря за миг, сетне посегна към закачалката и откачи костюма. Амбър и Роулинс вече държаха шлемовете си.

— Какво правиш?

— Нищо. Къде е Денаро?

— Организира отбраната на повърхността. — Роулинс си постави шлема. — Сър, имам връзка с него. Казва, че ще се срещнем при кораба.

— Ами Джонатан? — попита Амбър.

— По-добре да остане тук — отвърна Джек, докато побутваше Фантом към изхода. — Роулинс, събирай екипировката.

Младият офицер кимна и излезе. Амбър не сваляше поглед от Джек.

— Нещо не е наред, нали?

— Фантом не ми позволи да вляза в костюма. Каза, че можело да го убие.

Тя прехапа устни.

— Вземи моя костюм.

Джек се разсмя.

— Нямам същите форми. Хайде, да тръгваме.

— Не можеш да излезеш така. На кораба няма дори скафандри. Джек, ти си съвсем беззащитен. Започне ли бой, свършено е с теб.

— Не отиваме на бой, а да намерим Колин. Не знаем защо са тук. Хайде, размърдай се.

Тя го послуша, но не преди да изсипе цял куп малтенски проклятия.

30.

— Трябва да кажа нещо на императора — заяви Вандовър, застанал пред вратата, която К’рок бе запречил с едрото си туловище.

Милосецът размърда масивните си челюсти, сякаш се упражняваше, преди да заговори.

— Не — отсече той лаконично.

— В интерес на Пепус е — настояваше Вандовър, очевидно нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

Напоследък влиянието му в двореца бе намаляло драстично. Понякога дори му се струваше, че е затворник зад дворцовите стени.

— Чуй ме, охранена космата топко. Върви да докладваш на негово величество, че Аш-фарел се намират в околностите на Кларон. След това, ако все още иска да ме види, повикай ме — стисна устни Вандовър с пребледняло лице.

К’рок се размърда, но преди да напусне поста си, затвори вратата. Вандовър изпъшка и започна да кръстосва коридора. Докато обикаляше напред-назад, неволно свиваше юмруци, а полите на наметалото му се влачеха по земята. Изведнъж чу тихото бръмчене на сервомашинки зад гърба си и тънкия глас на Пепус: