Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 16

Птичката огледа гнездото и явно остана доволна от новото му местонахождение. Джек се надигна, изтупа панталоните си от прахта, нахлузи шапката на главата и се отправи ухилен към къщи. Един чудесен ден…

Джек седна. Костюмът последва движението му.

„Не мога да го контролирам“ — оплака се Фантом.

— Разбирам те — отвърна Джек и си пое дъх. Брат му. Фермата. Баща му. Забравени спомени. Наведе глава и опря чело в хладното стъкло на визьора. Често го бяха спохождали кошмари с драки. Беше се срещал с тях като наемен войник. Знаеше какво бе необходимо, за да ги побеждава.

Надигна се. Ръкавиците му се свиха, следвайки движенията на ръцете. Девет пръста. Десет, от спомените за момчето. Дали наистина бе в опасност на сантиметри от онзи комбайн? Тогава се бе измъкнал, но при други обстоятелства бе изгубил единия си пръст. Като по команда усети сърбеж в зарасналия ръбец.

„Отново“ — обади се Фантом.

Искаше дай каже, че е свободна, но се боеше, че тя ще подуши миризмата на убиеца по ръцете му, и затова реши да изчака до сутринта, преди да й съобщи радостната вест, че подозренията към нея са отпаднали.

— Амбър — повика я. — Погледни ме.

Тя извърна лице. Използваше косата си, за да крие мислите, които не й даваха покой. Виждаше се само едно кафяво око.

Не знаеше как да продължи, затова прекоси стаята, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. След това я погали нежно по главата. Лъхна го уханието на нейния парфюм. Тя го отблъсна решително.

Очите й срещнаха неговите.

— Ти ме обичаш — прошепна той и с изненада установи, че гласът му трепери.

Амбър поклати глава.

— Проклет да си, Джек. Колко време ти трябваше, за да го разбереш?

— Просто не съм поглеждал в правилната посока.

— Така е. — Тя го погали по лицето. Докосна белега от раната, която бе лекувала някога, съвсем в началото на тяхното познанство. Ръката й беше хладна.

— Ако аз бях погледнала, какво щях да видя?

— Същото, надявам се — отвърна и почувства, че го изпълва плам.

Тя го прегърна и зарови лицето си в гърдите му. Това бе точно отговорът, от който се нуждаеше.

Излегнаха се между разхвърляните на пода възглавници. Джек плъзна бавно ръце по извивките на нейното тяло. Тя отвърна, като го ухапа леко по устната, след това изчака да разкопчае ризата си и погали гърдите му. Докосна зърната му, после се наведе и ги целуна. После се надигна и си свали кафтана. Той я погали по меката като коприна кожа. Пръстите й се плъзнаха надолу, към колана му.

Гола плът се притисна в гола плът. Небето с цвят на тъмно вино бе като безкрайна завивка. Един дребен гущер изтича по стената с тихо шумолене, но те не му обърнаха внимание. Сега вече нищо не съществуваше в този свят, освен техните тела. И докато посягаше да разтвори краката й, светкавица проряза ума му. Синкавият й пламък го разтърси и накара да замръзне неподвижно, изпъна тялото му в мъчителна конвулсия и прогони всякакво желание. Амбър понечи да го привлече към себе си. Парализиран, със заглушени от болка сетива, той не успя да промълви нито дума, докато бавно губеше съзнание, изпълнен с горчивата увереност, че ударът е дошъл от ума на Амбър.