Читать «Господари на лъка» онлайн - страница 7

— Шаманът на найманите — отвърна Чингис.

Друг мъж приближи понито си и слезе от коня, без да изпуска от поглед Кокчу. Навремето Арслан беше ковач на найманите и Кокчу го разпозна. Спомни си, че той беше убиец, принуден да напусне племето. Нищо чудно, че човек като него бе намерил място сред най-доверените хора на Чингис.

— Помня те — каза Арслан. — Значи баща ти е умрял?

— Преди години, клетвопрестъпнико — отговори жегнатият от тона му Кокчу. Едва сега осъзна, че е изгубил авторитета, който си бе изградил с толкова мъка сред найманите. Малцина от племето можеха да го гледат, без да свеждат очи от страх, че ще ги обвини в невярност и ще се изправят пред кинжалите и огньовете му. Кокчу срещна погледа на предателя, без да трепне. Щяха да научат кой е той.

Чингис наблюдаваше напрежението между двамата с нотка на веселие.

— Недей обижда, шамане. Особено първия воин, който се яви под знамето ми. Вече няма наймани, няма връзки с едно или друго племе. Всички станаха мои.

— Съзрях го във виденията си — незабавно отвърна Кокчу. — Ти си благословен от духовете.

При тези думи лицето на Чингис се стегна.

— Това беше груба благословия. Войската около теб беше спечелена със сила и умения. Ако душите на нашите бащи са ни помагали, явно са били твърде неуловими, за да ги забележа.

Кокчу примигна. Ханът на найманите беше вярващ и можеше да се води лесно. А ето че този тук не беше толкова открит за неговото въздействие. Въпреки това шаманът усещаше сладостта на въздуха в дробовете си. Беше жив, а само преди час не можеше и да помисли за такова нещо.

Чингис остави Кокчу и се обърна към братята си:

— Погрижи се новите да положат клетва към мен довечера по залез-слънце — каза той на Хазар. — Пръсни ги сред останалите, за да се почувстват като част от нас, а не като победени врагове. Внимавай. Не мога непрекъснато да се озъртам за ножове зад гърба ми.

Хазар сведе глава, обърна се и закрачи между воините към мястото, където все още коленичеха победените.

Кокчу видя, че Чингис и по-малкият му брат Хаджиун си размениха усмивки. Двамата явно бяха приятели. Шаманът вече започваше да се учи. Дори най-малката подробност можеше да се окаже полезна през идните години.

— Разбихме съюза, Хаджиун. Нали ти казах, че ще успеем? — рече Чингис и потупа брат си по гърба. — Бронираните ти коне дойдоха точно навреме.

— Както си ме учил — отвърна Хаджиун, приемайки съвсем спокойно похвалата.

— С новите попълнения тази войска ще завладее степите — усмихна се Чингис. — Най-сетне дойде време да начертаем пътя.

Замисли се за момент.

— Прати конници във всички посоки, Хаджиун. Да не пропуснат нито едно скитащо семейство, нито едно малко племе. Кажи им следващата пролет да се съберат при черната планина край река Онон. Равнината там е голяма, ще побере всички. Ще се съберем и ще потеглим оттам.

— Какво да бъде посланието им? — попита Хаджиун.

— Да дойдат при мен — тихо рече той. — Нека им кажат, че Чингис ги вика на сбор. Че вече никой не ще може да се изправи срещу нас. Че могат да ме последват или да прекарат последните си дни в очакване да видят воините ми на хоризонта. Това да им кажат.