Читать «Господари на лъка» онлайн - страница 239

— Добре дошъл в лагера ми — каза той на дзински език. Малкото момче го гледаше, без да отговори, и Чингис видя, че ръцете му треперят.

— Получи всичко, което поиска — неочаквано изрече Сюан с тънък гласец.

— Исках да сложа край на обсадата — отвърна Чингис. — И това стана.

Момчето вдигна глава още по-високо, застанало като някакъв бляскав манекен под слънцето.

— Сега ще ни нападнеш ли?

Чингис поклати глава.

— Казал съм, че думата ми е желязо, малко мъжле. Ако баща ти стоеше на твоето място, може би щях да се замисля. Сред хората ми има мнозина, които биха ме аплодирали за това.

Млъкна, за да преглътне заради сърбящото го гърло, и не успя да спре пристъпа на суха кашлица. За негово раздразнение гласът му хриптеше, когато заговори отново:

— Убивал съм вълци. Няма да ловувам зайци.

— Няма винаги да съм толкова малък, господарю хан — отвърна момчето. — Може да съжалиш, че си ме оставил жив.

Чингис се усмихна на това непокорство, а Руин Чу трепна. С едно плавно движение ханът изтегли ножа си и го положи на рамото на момчето, докосвайки яката му.

— Всички велики мъже имат врагове, императоре. Твоите ще чуят, че си стоял с моя меч на врата си, и всички армии и градове на Дзин не ще успеят да свалят острието. След време ще разбереш защо това ми доставя повече удоволствие, отколкото да те убия.

Надигна се нов пристъп на кашлица, от който гърлото му се сви, и той избърса уста със свободната си ръка.

— Предложих ти мир, момче. Не мога да кажа дали ще се върна или дали синовете ми и техните военачалници няма отново да дойдат след години. Ти успя да си купиш мир за година, може би за две или три. Това е повече, отколкото твоите хора са давали на моите. — Въздъхна и прибра меча в ножницата. — Момче, има едно последно нещо, преди да тръгна към земите на детството си.

— Какво още искаш? — попита Сюан. Беше станал съвсем бял, след като мечът бе махнат от врата му, но очите му бяха студени.

— Коленичи пред мен, императоре, и ще си тръгна — рече Чингис. За негова изненада очите на момчето се напълниха с яростни сълзи.

— Няма!

Руин Чу приближи и се надвеси нервно над рамото му.

— Сине на небето, трябва да го направиш — прошепна той. Чингис не каза нищо повече и най-после раменете на момчето се отпуснаха. То се взря сляпо пред себе си и коленичи пред хана.

Чингис стоеше на ветреца и дълго се наслаждаваше на тишината. После направи знак на първия министър да помогне на момчето да се изправи.

— Когато пораснеш, не забравяй този момент, императоре — тихо рече той.

Момчето не отговори и Руин Чу го поведе обратно към носилката и го прибра на безопасно място вътре. Свитата се строи около нея и пое обратно към града.

Чингис ги гледаше как се отдалечават. Откупът беше платен и войската му чакаше заповед за потегляне. Нищо вече не го задържаше в тази проклета равнина, донесла му слабост и безсилие от мига, в който стъпи в нея.