Читать «Страшни сънища за продан- 1 част» онлайн - страница 152
Стивън Кинг
Косата му бе измита с шампоан. Стигаше до раменете му.
Беше чиста — да видиш ти!
Обзалагам се, че някой от погребалното бюро я е измил.
Томи беше с лентата си за чело,
върху която знакът на мира беше избродиран с бял копринен конец.
«Мязаше на някакъв позьор» — рече Фил. Малко бе прекалил с питиетата.
(Фил винаги се напиваше.)
Джери Гарсия пееше «С камиона по шосето». Ебаси тъпнята!
«Това шибано говедо Томи! — провикна се Фил. — Да пием за него!»
Пихме за шибаното говедо.
«Не носеше специалната си значка» — обади се Индиан Сконтрас.
Индиан членуваше в клуб «Уайлд-Стайн».
Тогава знаеше всеки танц.
Сега продава застраховки в Бруър.
«Каза на майка си, че иска да го погребат със значката му.
Дърти лицемери!»
Успокоих го да не се тревожи:
«Майка му само я пъхна под жилетката му. Погледнах.»
Жилетката беше кожена, със сребърни копчета.
Томи си я купи на един хипарски събор.
Онзи ден бях с него. Имаше дъга и от един
високоговорител «Кенд Хийт» пееха «Да се трудим заедно».
«АЗ СЪМ РЕАЛЕН И ХОМОСЕКСУАЛЕН» — пишеше на значката, която
майка му скри под жилетката му.
«Не е трябвало да я мести — заяви Индиан Сконтрас. —
Томи беше горд човек. Беше горд и с резбата си.»
Индиан Сконтрас плачеше.
Сега продава застраховки .Живот“ и има 3 дъщери.
Накрая излезе, че резбата му не е чак толкова нестандартна, обаче
по мое мнение продаването на застраховки е педерастка работа.
„Тя му беше майка — рекох — и му е целувала раничките да оздравеят,
когато е бил малък.“
„Това какво общо има?“ — недоумяваше Индиан Сконтрас.
„Шибаното говедо Томи! — провикна се Фил и високо вдигна халбата си.
Наздраве за него!“
Вдигнахме наздравица за шибаното говедо.
Оттогава минаха четирийсет години.
Тази вечер се чудя колко ли хипита умряха през онези
мимолетни
блажени години.
Ще да са били доста. Просто статистика, братче.
И не говоря само за
!!ВОЙНАТА!!
Имаше автокатастрофи.
Свръхдози хероин.
Плюс пиячка
сбивания в барове
чат-пат някое самоубийство
а, да — и левкемия.
Абе — обичайните заподозрени.
Колко са били погребани с хипарските си дрешки?
Този въпрос ме навестява в нощния шепот.
Навярно доста, въпреки че кратко беше
времето на тези щастливи копелдаци под слънцето.
Съборът им сега е под земята,
където те все още носят клоширани джинси и ленти за чело
и плесен е плъзнала по широките ръкави на психеделичните им ризи.
В онези тесни стаи косите им са сухи като метли, но още дълги —
четирийсет години „Човешкият“ бръснар не ги е докосвал.
Скреж не ги е посребрил.
Ами онези, които загинаха,
понесли плакати с надписа НЕ ПО ДЯВОЛИТЕ НЯМА ДА ЗАМИНЕМ?
Ами момчето, загинало при пътна злополука и погребано с лепенка
МАКАРТИ ПРЕЗИДЕНТ върху капака на ковчега си?
Ами момичето със звездите на челото си?
(Сега те са изпадали — предполагам — от сухата ѝ като пергамент кожа.)
Те са войниците на любовта, които никога не продаваха застраховки.
Те са модните икони, които никога не излязоха от мода.
Понякога, нощем, си мисля за хипита, заспали в земята.
Наздраве за Томи.
Пий за шибаното говедо.
Информация за текста
$orig_author=Stephen King
$orig_lang=en
