Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 7

— Ама той не прилича на череп! — възрази Андълман. — По-скоро на препържено яйце.

— Голяма работа! — отдалечи се Парис, без да му обръща внимание.

Джоуди, която стана свидетел на диалога, накара Андълман да се усмихне, като каза:

— Мисля, че доста прилича на черепа на тъп продуцент на телевизионни сериали.

Изпитанията бяха стандартни — ядене на живи раци и гмуркане в аквариуми със змиорки, и трябваше да накарат зрителите да гледат и следващата серия, само и само да видят докъде могат да стигнат състезателите. Някои от тях като че ли бяха избрани специално заради агресивността и подлостта си.

Кулминацията щеше да е в нощта, когато последните двама участници щяха да се преследват с уреди за нощно виждане и с пушки за пейнтбол — номер, вдъхновен от разказа „Най-опасната игра“. Оцелелият щеше да грабне един милион долара.

Джоуди беше фитнес инструктор от Ориндж Каунти, Калифорния. Имаше убийствено тяло по бикини, но извивките му се губеха под пухените дрехи. Имаше дълга руса коса и бърз ум, който трябваше да скрие, за да я вземат в шоуто. Всеки от участниците си имаше определена роля, но Джоуди отказа да играе глупавата блондинка, за която я нарочиха продуцентите.

На последната викторина зададоха въпроса дали „рапан“ е риба, мекотело или кола. Като стереотипната блондинка на шоуто, тя трябваше да отговори „кола“.

Божичко, никога няма да преживее такова нещо в цивилизацията.

След провала на викторината продуцентите често намекваха, че й е време да си върви. По време на огненото изпитание в окото й влезе сажда и тя падна от въжето. Това беше прекрасна възможност да я изгонят. Членовете на племето се събраха около огъня със сурово изражение на лицата, а Сай Парис драматично обяви, че тя трябва да напусне клана и да отиде във Валхала. Божичко!

И ето че сега Джоуди се отдалечаваше от лагерния огън, бясна на себе си, задето не издържа изпитанието. Въпреки това крачката й беше бодра. Няколкото седмици с тези лунатици й бяха достатъчно и тя с радост щеше да се махне от острова. Скалистият пейзаж беше много красив, но тя се умори от ударите в гърба, манипулациите и лицемерието, с които трябваше да се примирят участниците в името на съмнителната чест да бъдат прогонени като бесни кучета.

Зад „Портата на Валхала“ — свод от пластмасови кости на кит — я чакаше големият фургон на снимачния екип. Докато „членовете на клана“ спяха в кожени шатри и ядяха буболечки, хората от екипа се радваха на топъл дом, удобни легла и вкусни ястия. След като някой от участниците бъдеше изхвърлен от играта, той прекарваше нощта във фургона, а на следващата сутрин идваше да го прибере хеликоптер.

— Лош късмет — рече Андълман, който я посрещна на вратата. Беше мил човек, пълна противоположност на вбесяващия си шеф.

— Много лош наистина: топла вода, топла храна, мобилни телефони.

— Всичко си имаме! — засмя се той.

Тя се огледа.

— Забелязах.

— Ето там е леглото ти. Налей си питие от бара. В хладилника има страхотен пастет, който определено ще те отпусне. Аз трябва да ида да помогна на Сай. Разбий се от почивка!