Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 11

Докато размишляваше над събитията, които го доведоха в Гърция, се появи Ангело с един брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в ръка. Каза, че имал малко работа, но щял да се върне до час. Маклийн кимна и отпи от кафето, наслаждавайки се на силния му вкус. Прехвърли набързо обичайните новини за икономически и политически кризи. Погледът му беше привлечен от едно заглавие в международните новини:

„Оцеляла твърди, че чудовища избили участниците и екипа на ТВ шоу“

Ставаше дума за един от шотландските острови Оркни. Маклийн заинтригувано зачете. Статията се състоеше само от няколко абзаца, но когато свърши, ръцете му трепереха. Прочете я отново, а думите се замъглиха пред очите му.

„Господи — помисли си той, — станало е нещо ужасно!“

Сгъна вестника и излезе навън. Там, под успокояващите лъчи на слънцето, взе решение — ще се върне у дома и ще потърси някой, който ще повярва на историята му.

Маклийн отиде до портата на града и хвана такси до касата на фериботите. Взе си билет за хидрофойла за Атина за следващия ден. После се върна в стаята и събра багажа си. А сега какво? Реши да се придържа към обичайните си занимания, затова се разходи до едно кафене навън и си поръча чаша студена лимонада. Беше потънал във вестника, когато осъзна, че някой му говори.

Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя. Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза тя с мила усмивка, — ако нямате нищо против. Двамата със съпруга ми…

Туристите често молеха Маклийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.

На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше почервеняло като цвекло от слънцето. Маклийн кимна и взе фотоапарата.

Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.

— Много ви благодаря! — възторжено каза жената. — Не знаете колко много значи за нас да имаме такава снимка в албума си.

— Американци ли сте? — Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.

Жената грейна.

— Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.

Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си Маклийн. Съпругът й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават по сергиите за туристи.

— Дойдохме с хидрофойла — каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с Маклийн с влажната си ръка. — Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?

— А, не, шотландец! — ужаси се престорено Маклийн.

— Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода — ухили се пак онзи. — Простете за шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.

Маклийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу тях има проблем със слуха.