Читать «Остатъкът от деня» онлайн - страница 16

Бързам обаче да добавя, че има много камериери, които не биха си и помислили да се занимават с подобни неща и които са професионалисти от най-висок стандарт. Когато двама-трима от такъв калибър се събираха край нашата камина — личности като например мистър Греъм, с когото за съжаление очевидно днес съм загубил всякаква връзка, — се провеждаха едни от най-съдържателните и интелигентни разговори по всички проблеми на професията. Дори сега тези вечерни разисквания са сред най-добрите ми спомени от онова време.

Но нека се върна към въпроса, който най-много ни интересуваше и върху който най-дълго сме спорили, когато вечерите ни не са били проваляни от бърборенето на хора без елементарно разбиране на професията: въпросът „какво е велик иконом“.

Доколкото ми е известно, независимо от безкрайните разговори на тази тема през годините, в професионалните ни среди са правени твърде малко опити за формулиране на някакво официално становище. Единственият пример, който ми идва наум, е опитът на дружество „Хейс“ да си изработи критерий за членство. Може би не сте чували за това дружество, защото почти никой не го споменава в наше време. Но през двайсетте и началото на трийсетте години то имаше огромно влияние върху по-голямата част от Лондон и околните графства. Дори мнозина считаха това влияние за прекомерно и се зарадваха, когато дружеството бе принудено да разпусне своите членове през 1932 или 1933 година.

Дружество „Хейс“ претендираше, че приема за членове „само първокласни икономи“. Голяма част от влиянието и престижа му, спечелени с времето, се дължеше на факта, че за разлика от други подобни организации, които постоянно се появяваха и изчезваха, в дружеството членуваха малко хора и това донякъде оправдаваше претенциите му. По устав никога и по никакъв повод броят им не биваше да надвишава трийсет, а обикновено се придържаше към девет или десет. Това и фактът, че дружество „Хейс“ бе склонно към тайнственост, за известно време обгръщаше организацията със своеобразна мистика и обясняваше защо периодичните им изказвания по професионални въпроси се приемаха като природни закони.

По един въпрос обаче в началото те упорито мълчаха — и това беше собственият им критерий за членство. Но натискът да го обявят ставаше все по-силен, докато най-после, в отговор на цяла серия писма, появили се в професионалния ни вестник, дружеството призна, че приоритетно изискване за кандидата е „той да служи в известно имение“. Макар че, добавяха, „това само по себе си изобщо не е достатъчно“. По-нататък ставаше ясно, че дружеството не смята именията на бизнесмените или „новите богаташи“ за „известни“, и според мен подобно старомодно виждане драстично намали шансовете му да се превърне в арбитър за нашата професия. В друго писмо дружеството защитава позициите си, като казва, че наистина приема твърдението на своите опоненти, че в домовете на някои бизнесмени могат да се открият отлични икономи, но според тях „къщите на истинските дами и господа никога не остават дълго без услугите на такива личности“. Човек трябва да вярва в преценката на „истинските дами и господа“ или „по-добре да прегърнем идеите на болшевишка Русия“. Това предизвика още по-силно негодувание и в писмата все повече се настояваше за по-ясно определяне на критериите за членство. Най-после в кратко послание до вестника бе заявено — ще се опитам да цитирам точно, макар и по памет: „Най-важният критерий е кандидатът да притежава професионално достойнство. Никой няма да бъде приет за член, независимо от всичките си други качества и умения, ако не отговаря на това условие.“