Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 92

— Убедена съм, че можеш да си позволиш подобна дребна сума! — бе изтъкнала тя с тон, изпълнен с презрение.

Въпросът не е дали мога да си ги позволя или не, а дали искам — бе натъртил, ухилен самодоволно, той.

Тя му бе отвърнала с цинична усмивка. Не можеше да се отрече, че е красив мъж. Обаче усмивката му беше като на акула.

— Това е най-жалкото извинение за страх от отказ, което някога съм чувала — бе заявила тогава Виктори. И бе взела решение, че ще се покаже с него в музея „Уитни“, а след това ще се прибере вкъщи. За нищо на света няма да позволи на този човек да я принуди да вечеря с него.

— Да де, обаче не получих отказ! — изтъкна Лин.

— Ще имаш тази възможност!

— Наистина ли толкова ми се сърдиш, че накарах Елън да уреди срещата ни тази вечер? — обърна се изумено към нея той. Е, поне имаше благоприличието да се престори на объркан.

— Сърдя се, но не заради това! Сърдя се, защото ме накара да вися в кабинета ти като идиотка, докато ти благоволиш да си довършиш разговора с Танър Коул!

— Да не би да твърдиш, че всеки път, когато се появиш в стаята, аз трябва да ти скачам на крака и да прекъсвам всички разговори?

— Точно така! — натърти Виктори. — Освен ако аз самата не разговарям по телефона. Тогава е друго.

След тези думи тя го изгледа внимателно, питайки се как ще ги приеме. Дали пък няма да я изхвърли от колата си? И да го направи, голяма работа! Но както скоро стана ясно, той изобщо не я възприемаше на сериозно. Телефонът му внезапно иззвъня. Той го погледна, присви очи, за да види номера, и заяви:

— Е, ще ми разрешиш ли да приема обаждането на президента на Бразилия?

Тя се усмихна хладно и отсече:

— Когато си с мен, дори и президентът на Бразилия може да почака!

— Както кажеш! — кимна спокойно той и изключи.

В продължение на няколко минути в колата се възцари упорито мълчание. Виктори се запита как така, щом като изобщо не го познава, двамата се карат като двойка, проживяла години и години заедно. Душата й се изпълни с чувство за вина. Не бе в стила й да се държи като кучка. Вярно е, че мъже като Лин Бенет са в състояние да извадят наяве и най-лошите качества на всяка жена, но тя реши, че в никакъв случай няма да му се поддаде. Затова накрая се обади:

— Наистина ли беше президентът на Бразилия?

— Не, беше Елън — засмя се той. — Едно на нула за мен!

Стегна се, стараейки се да скрие усмивката си. После изрече с равен тон:

— Засега!

— В интерес на истината, резултатът е в твоя полза. Едно на нула за теб. Защото наистина беше президентът на Бразилия.

„Господи, този човек е луд!“ — помисли си тя.

Лимузината зави на ъгъла на Медисън авеню. Пред музея „Уитни“ имаше истинско стълпотворение на коли, но Лин най-неочаквано реши, че Бъмпи трябва да спре точно пред входа и никъде другаде.

— Вмъкни се между тях, Бъмп! — започна да го подканя той.

— Опитвам се, господин Бенет! Но точно пред нас има една лимузина…