Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 85

— Уенди — бе рискувала веднъж Виктори да се обърне към приятелката си, — не се ли притесняваш, че Шейн ще пропилее всичките ти пари?

Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.

— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.

Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:

— Здравейте, Елън!

— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!

Виктори подбели очи и отговори:

— Добре тогава. Но сигурна ли сте?

— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.

От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:

— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!

— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.

Изключи, приведе се към шофьора и каза:

— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.

После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея „Уитни“. А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.