Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 70

Това беше толкова очеваден вик за внимание, че Уенди едва не се разсмя. Шейн никога не би поискал развод. Къде ще отиде? Как ще се храни? Как ще си позволява скъпите ризи на „Долче & Кабана“, които толкова много обича?!

„Не бъди глупак — написа тя. — Обичам те!“

„Говоря съвсем сериозно!“

„Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?“

9

Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник „Кой кой е в модната индустрия“: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.

Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.

„Но пък Уили си имаше спонсори“ — напомни си тя, докато вратите на асансьора бавно се затваряха. В горната част на кабината се виждаше дълга редица със запазените марки на всички дизайнери в сградата — докато асансьорът минаваше покрай етажите им, знаците светваха. Клюката твърдеше, че Уилям продължавал да прави пари, но не достатъчно, че да задоволи спонсорите си, така че те му спрели кранчето. А престъплението му беше единствено трите последователни неуспешни сезона.

„Това никога няма да се случи с мен!“ — помисли си свирепо тя. Освен това Уилям беше станал велик. А тя все още не е достигнала подобни висоти. Поне засега.

Асансьорът иззвъня и над вратата светна розовото лого „Виктори Форд“ с причудливата рамка. Тя излезе и измина няколко крачки до вратата с матирано стъкло, върху която бе нарисуван нейният знак. Стомахът й внезапно се сви на топка от страх. Само наемът на това място бе 20 000 месечно! Това правеше по 240 000!

— Здравей, Клеър! — поздрави жизнерадостно тя момичето на рецепцията, като че ли нищо не се беше случило. Клеър беше младо, красиво и много трудолюбиво градско момиче, което беше във възторг, че си е намерило работата на мечтите си — в бляскавата модна индустрия.

— Здрасти! — поздрави я възторжено Клеър. — Как беше пътуването?

— Страхотно — отговори Виктори и свали палтото си. Клеър протегна ръка, за да го поеме, но Виктори й направи знак, че няма нужда. Никога нямаше да се чувства удобно да кара подчинените си да правят онова, което всеки нормален човек би могъл да направи и съвсем сам.