Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 121

Щеше да стане и да се заеме с работата си. Още преди много време си бе дала сметка, че единственият начин да облекчи страховете си, е да работи все повече и повече. Часът вече беше пет сутринта. Тревожен, черен час. Но тя си наложи да стане от леглото и да отиде да си измие зъбите. Влезе в кухнята и направи кана кафе. Отнесе чашата си в кабинета и седна на евтиното метално бюро. Бюрото беше останало от Шейн, от годините му в колежа, и той бе отказал да се раздели с него по някакви си свои, сантиментални причини. И тя бе решила да не го насилва. Винаги бе проявявала уважение и толерантност към неговите специфични предпочитания. Нямаше да може да изтърпи съпруг, който да й казва какво да прави и какво не, и още през втората година от брака им я бе осенила мисълта, че ключът към добрия брак е нещо много простичко — да се отнасяш към другия така, както би искал да се отнасят към самия теб.

Ала очевидно това не се бе оказало достатъчно.

Взе най-горната папка от купа със сценариите на бюрото й. Осени я мисълта, че купчината със сценарии се бе превърнала в неизменен атрибут на ежедневието й вече повече от двадесет години. Папките се озоваваха в дома й по куриер за четене през уикендите, изпращани чрез вътрешна ускорена поща до екзотични места, подмятани по торби и чанти в коли, влакове и автобуси. И тя ги четеше всичките. Досега бе прочела сигурно най-малко пет хиляди сценария. И както изглеждаше, няма да има край. В съзнанието й внезапно изникна депресираща картина от нейното бъдеще. Всичко щеше да бъде почти същото, каквото беше сега, само дето тя ще бъде по-стара, много уморена и страшно сама. Дори и сега имаше дни, когато си мечтаеше да легне да спи и да не стане цяла седмица.

Отвори папката, прочете пет страници от нея и я остави, раздразнена от една сцена, в която майка укорява двадесет и пет годишната си дъщеря, че все още не се е омъжила. Погледна корицата със съзнанието, че подобен сценарий би могъл да бъде написан само от мъж, при това доста млад — само мъжете днес продължаваха да вярват, че единственото, което една майка иска за дъщеря си, е добър брак. Но за нейна огромна изненада текстът се оказа излязъл изпод перото на жена — Шаста някаква си. Но какво име е това, за бога?! Шаста! И което беше още по-важно — що за жена е тази Шаста?! Не беше ли чувала тази Шаста, че клишето за майките, отчаяни да не би дъщерите им да останат стари моми, е вече отживелица?!

Хвана химикала, написа едно голямо „НЕ“ върху корицата и бутна сценария настрани.

Вдигна следващия сценарий от купчината и смъкна очилата си по-надолу на носа, за да вижда по-добре. Напоследък забелязваше, че думите от страниците й се съпротивляват все по-упорито и не желаят да застанат на фокус. Но същото се отнасяше и за мозъка й. И той отказваше да застане на фокус. Непрекъснато отскачаше към майката на Шаста. Е, сигурно все още има и такива жени, които вярват, че единственият начин, по който жената би могла да се утвърди, е чрез съпруга и децата си. Уенди открай време се чувстваше в непреодолима дисхармония с този вид жени — онези, които смятат, че е прекрасно да бъдеш домакиня и да си зависима от своя съпруг. Съвсем доскоро отношението й към тези, „другите“ жени се бе превърнало за нея в политическо или религиозно кредо, с което тя не си позволяваше никакви морални компромиси. Ала напоследък не беше чак толкова сигурна в правотата си.