Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 110

Когато Нико влезе, Уолтър Бозак автоматично скочи на крака. Беше дребен, подобен на плъх човечец. В продължение на няколко секунди тя се вторачи в очите му, сякаш изненадана за първи път да открие колко дребни и зачервени са те. А после заговори. Каза следното:

— Доколкото разбирам, това тук не е никаква шега.

Нико нямаше никаква представа какво е очаквал от нея шефът й. Сигурно е смятал, че ще я види цялата обляна в сълзи. Но изглеждаше очевидно облекчен, когато отговори:

— Не, не е шега.

И се усмихна. Усмивката му беше най-отвратителното нещо у него. Разкриваше дребните му, полуоформени и посивяващи жълтеникави зъби, които едва се подаваха над линията на венците му — характеристика, присъща на всички членове на клана Бозак. Като че ли бяха генетично по-низши от останалата човешка раса. Защото не бяха в състояние да произведат количеството калций, необходимо за оформянето на истински зъби.

Но, от друга страна, на фона на всичките пари, с които разполагаха, не им и трябваше.

Уолтър се приближи към нея, стисна й ръката и изрече:

— Благодарим ви за всеотдайността и добрата работа за нашата компания, но, както разбрахте, вече не се нуждаем от услугите ви!

Ръката му беше потна и слаба, като деформирани нокти на птица. После добави:

— Госпожа Веблем ще извика няколко колеги, които ще ви отведат до вашия кабинет, а после ще ви ескортират до изхода на сградата.

След това я дари с още една от втрисащите си усмивки.

Нико не каза нищичко. Просто си стоеше там и го гледаше втренчено, безизразно, безстрашно. И си мислеше: „Бъди сигурен, че някой ден ще те убия!“

От погледа й като че ли започнаха да го побиват тръпки. Отстъпи крачка назад. А тя, без да сваля очи от неговите, постави факса върху бюрото му и без никаква емоция изрече само:

— Благодаря.

Обърна се и напусна кабинета му.

Край бюрото на госпожа Веблем вече я чакаха двама мъже с евтини костюми. Лицата им бяха студени и напълно безизразни, като че ли правеха това всеки ден и нищо не бе в състояние да ги изненада. И тогава я осени една мисъл. Може и да я уволняват, ала тя няма да позволи да я унижат или смутят. Няма да позволи да я ескортират по коридора като някой престъпник, когото отвеждат на гилотината. Няма да се върне в офиса си и да си събира багажа под погледите на тези две маймуни и да слуша как нейният екип — нейният екип! — се подхилва от бюрата си.

— Обадете се на асистентката ми и й кажете да изпрати всички мои вещи в апартамента ми! — изрече рязко Нико.

Госпожа Веблем запротестира:

— Но тези двама мъже тук…

— Веднага!

Секретарката кимна.

Нико напусна сградата. Беше единадесет и двадесет и две преди обяд.

Едва когато стигна до първата пряка, тя си даде сметка, че няма нито чанта, нито ключове, нито пари, нямаше дори и четвърт долар, за да се обади на Сеймор от близкия монетен автомат.

Закова се до контейнера за боклук и се опита да помисли какво да направи. Не можеше да се върне в офиса си — сигурно вече я бяха включили в някакъв таен списък на хората, на които не е позволено да влизат там. А и не разполагаше с никакъв начин да се прибере вкъщи. Вярно, можеше да се прибере пеша, но апартаментът й се намираше на четиридесет преки оттук, на изток, чак на Йорк авеню, а тя изобщо не беше сигурна дали ще може да се справи с това разстояние в нейното положение. Беше бременна в третия месец, сутрин и прилошаваше, а понякога й прилошаваше и през деня. Винаги неочаквано. Сега тя се приведе над контейнера и повърна вътре. И докато го правеше, по незнайно каква причина се сети за Виктори Форд.