Читать «Юлиан» онлайн - страница 2
Гор Видал
Вчера заран, тъкмо да вляза в аудиторията, един студент християнин ме спря и ме запита със злораден тон:
— Чу ли за император Теодосий?
Окашлях се и докато се питах за какво намеква, той ме изпревари:
— Покръстил се.
Отговорих уклончиво. Днес никога не знаеш кой е агент и кой не. Впрочем не бях много изненадан от новината. Още когато Теодосий заболя миналата зима и владиците се насъбраха като лешояди над него да се молят за здравето му, аз бях уверен, че ако оживее, те ще си припишат заслугата за спасението му. Той оздравя. Сега и на изток имаме християнски император, подобно на Грациан, нашия западен император. Просто беше неизбежно.
Обърнах се да вляза в залата, но младежът още не бе завършил приятната си задача:
— Теодосий издаде и едикт. Току-що го прочетоха пред сената. Сам го чух. А ти чу ли го?
— Не. Но винаги съм харесвал прозата на императора — отвърнах аз учтиво.
— Може би този път няма да ти се понрави. Императорът обявява за еретици всички, които не следват никейското верую.
— Всъщност не съм много вещ в християнското богословие. Едиктът едва ли се отнася до онези, които все още са останали верни на философията.
— Отнася се до всички в Източната империя. — Той каза това бавно, като ме гледаше изпитателно през цялото време. — Императорът дори е назначил инквизитор, който ще разследва каква е вярата на всеки един от нас. Мина времето на търпимостта.
Просто онемях. Слънцето блестеше в очите ми, всичко се замъгли пред погледа ми; помислих си, че ще припадна или ще умра. Но гласовете на двама колеги ме върнаха към действителността. От начина, по който ме поздравиха, разбрах, че и те бяха чули за едикта и бяха любопитни да видят как ще се отзова на новината. Но не им дадох възможност да се радват.
— Естествено очаквах да стане това — казах аз. — Няма и седмица, откак императрица Постума ми писа, че… — Започнах най-свободно да измислям. Разбира се, не бях получавал известие от императрицата вече няколко месеца, но реших, че трябва да се напомни на враговете колко голямо е благоволението, което ми оказват Грациан и Постума.
Унизително е да си принуден да се защищаваш така, но живеем в опасни времена.
Вчера не четох лекции. Върнах се право вкъщи. Сега живея в Дафне — едно прелестно предградие, което предпочитам пред Антиохия поради тишината. Откакто започнах да остарявам, и най-малкият шум през нощта ме събужда, а като се разбудя, много мъчно заспивам отново. Можеш да си представиш колко омразна ми беше станала старата ми къща в града. Спомняш си я — там дадох приема в чест на император Юлиан, когато той… Но как забравям! Ти не присъствува и всички така съжаляваха, че те няма. Напоследък паметта ми ми играе лоши шеги. И още по-лошо дори: все затурям някъде бележките, които имам навик да нахвърлям, за да не забравя нещо, а когато ги намеря — трябва да ти призная с ужас, — често не мога да разчета собствения си почерк. Старостта е безпощадна, драги приятелю! Подобно на стари дървета, съхнем от върха.
Рядко отивам в града — освен за някоя и друга лекция, — защото, макар и да са мои съграждани, антиохийците ме уморяват с шумните си гласове и безспирните си крамоли, с игрите на комар и със сластолюбието си. Безнадеждно са лекомислени. С изкуствено осветление превръщат нощите в ден, почти всички мъже са си оскубали космите, така че трудно можеш да ги различиш от жените… Само като си помисля, че някога възхвалявах този град. Но може би човек трябва да проявява търпимост, като има предвид, че антиохийците са жертва на потискащия зноен климат, който действува така разложително, на близостта на Азия, както и, разбира се, на това гибелно християнско учение, което твърди, че едно напръскване с вода (и един малък дар) измива всяко прегрешение, колкото и пъти да го извършиш.
Сега, драги приятелю, както седя в кабинета си сред нашите приятели изгнаници (искам да кажа онези гръцки книги, които създадоха човешкия дух), нека ти разкажа какво си мислех миналата нощ — една безсънна нощ не само поради едикта, а и защото две котки намериха за уместно да събудят отново отчаянието ми с похотливите си мяукания. Само египтянин може да почита котките като богове! Днес се чувствувам уморен, но съм твърдо решил: трябва да дадем отпор. Какво ще се случи с нас самите, не е чак толкова важно — но какво ще сполети нашата цивилизация, е нещо, което ме изпълва с ужасна тревога. През безсънната нощ обмислях различни възвания, които биха могли да бъдат поднесени на новия ни император. В момента пред мен се намира един екземпляр от едикта. Написан е на лош канцеларски гръцки — официалния стил на владиците, чийто тромав език отговаря на обърканата им мисъл. Доста прилича на онези прочути протоколи на Съвета в — къде беше това? Халкедон? — които четяхме на глас с такова голямо удоволствие. Безгрижни дни, отминали безвъзвратно, ако не действуваме сега.
Приск, аз съм шестдесет и шест годишен, а ти, доколкото си спомням, си дванайсетина години по-стар от мен. Стигнали сме възраст, когато смъртта е нещо обикновено, нещо, от което човек не трябва да се бои, особено ние — нали цялата ни философия всъщност е само подготовка за една спокойна смърт? Не сме ли истински философи, които няма какво да загубят освен онова, от което по естествен път трябва и без туй рано или късно да се откажат, и то по-скоро рано, отколкото късно? През последните години на няколко пъти вече имах припадъци — губех съзнание, после се чувствувах малко омаломощен; пък и хроническата ми кашлица, влошена от една необичайно влажна зима, може всеки миг да ме задуши. Зрението ми отслабва, страдам от крайно мъчителна подагра. Затова нека обединим усилията си и без да се боим от нищо, да ударим християните, преди те да разрушат окончателно света, който обичаме.
Моят план е следният. Преди седемнадесет години, когато се върна от Персия, ти ми каза, че нашият любим приятел и ученик император Юлиан бил написал част от мемоарите си, които ти си прибрал при смъртта му. Често съм мислил да ти пиша да ми изпратиш един екземпляр, просто за мое лично поучение. И аз като тебе още тогава си давах сметка, че е изключено да се издаде това съчинение, колкото и обичан да беше Юлиан тогава, пък и сега още, макар делото му за възстановяването на истинските богове да бе унищожено. При Валентиниан и Валент трябваше да бъдем тактични и предпазливи, за да ни позволят да продължаваме лекциите си. Но сега, след този нов едикт, аз казвам: стига благоразумие! Нямаме нищо друго да губим освен две стари тела, а ще спечелим вечна слава, като издадем съчинението на Юлиан, придружено от подходяща биография — било от теб, било от мен или от двама ни. Разбира се, аз го познавам по-отблизо, но ти беше с него в Персия и беше свидетел на смъртта му. Затова ние двамата — аз, неговият учител, и ти, неговият другар, с когото той разговаряше за философия — можем да възстановим доброто му име и с убедителни доводи да изтъкнем правотата на борбата с християните. В миналото съм писал за него, и то смело. Имам предвид възхвалата, която съчиних непосредствено след смъртта му, когато, ако мога да се изразя така, успях да накарам дори безчувствени християнски очи да се просълзят. Наскоро след това издадох кореспонденцията си с Юлиан. Впрочем аз ти изпратих един препис и въпреки че ти не потвърди получаването на подаръка, надявам се, че си намерил писмата интересни. Ако случайно не си получил пратката, ще ми бъде много драго да ти изпратя друг препис. Запазил съм всичките му писма, писани в течение на много години, и преписи от моите писма до него. Никога не можеш да разчиташ високопоставени лица да пазят твоите писма; а ако моите писма изчезнеха, хората вероятно биха си спомняли за мен само като за неизвестния събеседник в един разговор, чиято личност ще трябва да се възстановява съвсем смътно от запазената половина (която понякога е по-незначителна). Сега работя върху едно похвално слово, което ще се нарича „Отмъщение за император Юлиан“. Възнамерявам да посветя това произведение на Теодосий. Съобщи ми колкото се може по-скоро дали си съгласен с моя план. Повтарям — няма какво да губим, а светът ще спечели много.
Впрочем ето един белег на нашето време: сега в Антиохия откриха Латинска академия, в която учениците се тълпят. Да полудееш. Младежта изоставя елинистиката и учи римско право с надежда, че ще бъде предпочетена при назначаване на държавни длъжности. Аз все още имам много ученици, но мнозина от колегите ми буквално гладуват. Неотдавна един студент (християнин, разбира се) много тактично ми загатна, че нямало да бъде зле, ако аз, Либаний, науча латински! На моите години, и то след като съм посветил живота си на гръцкия език! Отговорих му, че тъй като не съм правник, няма какво да чета на този грозен език, който е създал една-единствена поема, и то просто преразказ на нашия велик Омир.
Надявам се, че след толкова години мълчание това писмо ще завари в добро здраве и теб, и прекрасната ти съпруга Хипия. Завиждам ви, че живеете в Атина, истинския център на вселената. Нужно ли е да добавя, че естествено ще поема разноските по преписването на Юлиановото съчинение. За щастие за препис в Атина се плаща по-евтино, отколкото тук, в Антиохия. Книгите винаги струват по-скъпо в градовете, където ги четат най-малко.
П.п.
Старият слух току-що се потвърди: великият персийски цар Сапор е най-сетне мъртъв. Беше над осемдесет години и е царувал почти през целия си живот. Странно съвпадение, че царят, който повали нашия скъп Юлиан, умря тъкмо тогава, когато се готвим да почетем паметта му. Казаха ми веднъж, че Сапор бил чел книгата ми „Животът на Демостен“ и се възхищавал от нея. Какво чудесно нещо са книгите, как преминават през светове и векове, побеждавайки невежеството и накрай дори и безпощадното време! Нека възкресим Юлиан, и то за вечни времена.
