Читать «Петият етаж» онлайн - страница 59

— Гледката.

Кметът ми показа част от горните си зъби, което би трябвало да мине за усмивка.

— Той харесвал гледката, Патрик — подхвърли на братовчед си Уилсън. — Колко пъти съм ти казвал, че е хубава?

Обърна се към мен и добави:

— Братовчед ми съвсем наскоро напусна службата си в една от големите юридически фирми. На деветдесет и втория етаж в кулата „Ханкок“, прозорци от пода до тавана, тарифата му беше седемстотин и петдесет долара на час.

Кметът стрелна с поглед Патрик, който беше заел подходящата скромна поза.

— Но сега пак е при нас. Работи за хората. С изключение на тази сутрин. Чух, че се оплаква от кабинета си, защото нямал изглед към езерото.

Кметът леко сви рамене.

— Повиках го в моя и го оставих да погледа през прозореца. Никой не може да види езерото от кметството. Околните сгради са прекалено много.

— Също и хората — подхвърлих аз.

— Точно така. Хората. Ние съществуваме единствено заради тях. Чуваш ли, Патрик?

Братовчедът скромно кимна.

— Влез за момент, Кели — изръмжа кметът.

Последвах го в кабинета. Другите останаха отвън. Вратата се затвори зад нас. Кметът зае мястото си зад бюрото.

— Хвърли едно око на това, Кели.

На малка масичка до бюрото имаше макет на парк, изпълнен до последния детайл — с дървета, пейки и осветителни тела.

— Това куче ли е? — попитах аз и посочих с пръст животинчето, поставено подозрително близо до миниатюрен пожарен кран.

— Спрингър шпаньол — кимна кметът. — Най-доброто куче, създадено от Бога. Имам три такива. Знаеш ли какво е това?

Поклатих глава.

— „Андерсън Линкс“.

Ставаше въпрос за някогашното голф игрище, което се простираше на около 405 000 квадратни метра покрай езерото и на около две минути с кола от центъра. „Андерсън“ бе от онези частни клубове, за които играчите на голф мечтаеха, тъй като не можеха да си осигурят достъпа до него с пари. За да се играе голф на „Андерсън“ се изискваха връзки, познанство с богати личности с бяла кожа и с политическия компас на Нелсън Рокфелер. Самият клуб бе функционирал през по-голямата част от века на терен, даден под наем от градските власти. Но една нощ, по заповед на кмета, булдозери го разораха и градът осъмна без „Андерсън“. Кметът даде пресконференция, на която обяви решението си да прекрати договора за наем и да го върне на гражданите на Чикаго. А сега ми обясняваше защо го е направил.

— Птиците, Кели. Нямаше къде да отидат. Гъските, които тръгват за Мексико чак от горния край на Уисконсин и трябва да спрат някъде за почивка.

— Ясно — рекох.

— Тук ще правят междинно кацане.

Кметът сведе очи към бележника пред себе си.

— Място за почивка на прелетните птици.

— Ясно — повторих аз, сякаш най-после започвах да проумявам.

— Освен това ще бъде и парк за хората. Ела да видиш.

Кметът свали сакото си и приклекна до нивото на макета. Свих рамене и клекнах до него.

— Ще засадя седем различни вида дървета. В тази секция ще бъдат японските кленове.

Изплезил език, кметът започна да размества миниатюрните дръвчета и скамейки.

— Тези скамейки ще бъдат от червен дъб. Искам да гледат на изток. Хората ще си седят и ще гледат изгрева над езерото.