Читать «Само напред» онлайн - страница 76

— Но ти ги знаеш — поучи ме строго стената, при това на обезпокоително висок глас. — Знаеш колко са важни безцветните сака за периода, в който уредите за възприемане на цветове си почиват.

— Идват — съобщи Окланд с равен глас. — Чувам гласовете им.

— Виж, стена, има едни хора, които ни преследват.

— Знам това. Те всички са облечени подобаващо.

— Да, но се опитват да ни убият.

— Глупости.

— Да, така е.

— Цветните хора не убиват никого — заяви величествено стената. — Те не се убиват един друг.

— Те не са от Цветния. От Центъра са. — Последва мълчание. Компютърът оценяваше думите ми. — Погледни им китките — примолих се аз. — Имат лилави ръкавели. От АИЦ са.

— Виждам — проговори стената тихо. — Направили сте нещо лошо?

— Не — отговорих аз и последва дълга пауза.

— Е, тогава няма да можем да го понесем. Шибани всеможещи задници!

Бях мъничко изненадан. Не знаех, че антипатията към Действащите е толкова разпространена сред компютрите в Кварталите. Отдъхнах си. Сирената млъкна, стената мигновено потъмня до черно. И двете коли идваха към нас.

— Елате близо до мен — каза стената. Колите бяха на шейсет ярда от нас. Окланд бе онемял при вида им. Сграбчих го и го залепих за стената. Застанах до него.

Колите приближаваха бавно към нас. Мъжете от АИЦ се движеха между тях и оглеждаха навсякъде.

— Ще ни убият — предположи Окланд шепнешком.

Не се чувствах уверен, за да му противореча. Това, че не тичаха с викове и крясъци, бе добро начало, но не виждах от каква полза ще ни бъде. Приближаваха все повече. Виждах червената светлина от предното табло на едната кола. Тя проблясваше толкова бързо, сякаш светеше през цялото време. Трябваше да знаят, че са близо до нас. Не можех да разбера защо не ни виждат.

Колите спряха щом се изравниха с нас. Почти се бяхме слели със стената. Напрегнах се с готовност да посегна към пистолета си. Не че имах шанс, знаех това, но какво друго бих могъл да направя в ситуация като тази? Нищо друго освен да извадя пистолет.

Мигът се проточи, удължи, избухна и тогава, о, Боже! — колите потеглиха бавно.

— Може би са в задната улица.

— Няма начин. Виж светлината, човече.

— Ами те не са тук, нали?

— Мисля, че не. Добре, да огледаме. Кинип, направи обратен завой и огледай от другата страна.

— Тръгвам.

Колата отпред потегли. Другата се завъртя на място и зави зад ъгъла. Поехме си едновременно дъх с Окланд. Отдръпнах се от стената и го погледнах.

— Как по… — започнах аз и тогава разбрах. Не можех да видя спътника си от два ярда. Уличният компютър бе разпръснал пулсиращ мрак. Потокът около Окланд синхронизираше с цвета на сакото му. Петната до главите ни се сливаха с тена на лицето. Само горе, където бе косата, преливаха в сиво. Направих още една крачка и поклатих глава. Бяхме почти невидими. — Стена? — обърнах се с уважение аз. — Страхотна си!

— Няма проблем — обади се тя. — А сега движение.

Хванах Окланд за ръката и го повлякох през улицата.

— Господи! — той още гледаше назад към тъмните цветове.

— Йеа.

Спънахме се в стъпалата и се претърколихме надолу към малък тъмен двор, едно старо, старо място. Аз съм нещо като специалист по такива места. Те са рядкост в Цветния, всъщност не само тук. Не са променяни от стотици години. Рядко се посещават. Пътека към миналото.