Читать «Само напред» онлайн - страница 173

Открихме го с Джи и го убихме. Краят на двайсет споделени години бе сложен в една воняща стая в бъдещето. Както и краят на злъчната омраза на двама мъже, които си бяха причинили твърде много болка, за да продължат да живеят. Джи натисна спусъка, но това бе подробност. Всъщност, аз го натиснах и почувствах жестока радост.

След години скитане из Града, заобикаляйки Нещата, които все още вилнееха осем години след смъртта на Рейф, аз се озовах на пътека в гората и открих, че те не са единствените, за които той не е умрял.

Обратът в Страната на Звездите, който се бе получил с Окланд, Нещото, което бе убило Белрип по начин характерен за Рейф, призрачната фигура, която ми задаваше въпроси в Червения и стреля по мен в Кралския, целият кошмар, всичко това бях аз. Аз го направих.

* * *

На няколко ярда от фигурата спрях за миг. После пристъпих предпазливо. Палтото бе точно такова, каквото си го спомнях, косата, стойката, всичко. Беше Рейф.

Той бавно се обърна. Кичур тъмна коса падна върху почернялото му чело. Лицето му изглеждаше изморено. И очите му изглеждаха изморени, изморени, но живи, както винаги. Този път нямаше начин да спра сълзите, които напираха отвътре. Избърсах ги с ръкав, не исках да ми се замъгли погледа. Исках да видя приятеля си, както трябва, да видя познатото лице.

Опитах да се усмихна. Той ми отвърна. Това бе неговата усмивка. Усмихна ми се по същия начин, както бе направил преди четиристотин години на пейката пред директорския кабинет. Точно както си го спомнях.

Неизбежно беше да се случи. Точно така си го спомнях. Аз сънувах по-дълбоко от всички други, достатъчно дълбоко, за да съживя чудовището си, за да мога да го видя за последен път.

Все така усмихвайки се, Рейф посочи стената. Внимателно пристъпих напред и застанах до него. Стояхме един до друг и гледахме през тази стена — сега прозрачна мембрана; гледахме онзи септемврийски ден през 1994 година, къщата на улицата, покрита с листа. Вратата се отвори и ние излязохме заедно. Изглеждахме млади, приличахме на себе си. Стояхме на алеята. Мама и татко ни помахаха за довиждане: не знаеха, че повече няма да ни видят.

Различавам ясно лицата им. Стоят прегърнати на прага, махат ни. Дъхът ми спря, вдигнах ръка и им помахах. Рейф също помаха. Прошепнах всички онези неща, които не бях успял никога да им кажа. Не е като да им ги бях казал в действителност, но в момента бе най-доброто, което можех да направя.

Те спряха да махат. Татко се обърна към мама и й каза нещо, което я разсмя и двамата влязоха вътре. Това е споменът ми за тях, тази картина се е запечатала в ума ми. Хубава картина, миг от последния ми ден с тях. Радвам се, че на този ден те бяха щастливи.

Вратата се затвори. Обърнах се към Рейф. Гледахме се дълго време, улавяхме последния си шанс.

Защото Рейф беше мъртъв, мъртъв навсякъде освен в мен. Бях го запазил жив през всичките тези години, осъждах го, мразех го, докато стълбовете на паметта ми се разклатиха и вече нищо не можеха да поддържат. Светлината на живота грее от раждането ни. А аз бях пропилял толкова много от нея по пътя, че години наред стоях изолиран и сам в здрача. Светът вече не можеше да ме достигне. Всичко, което имах, бе миналото, а аз нищо не можех да направя за него. Нямаше как да се върна и да променя каквото и да било.