Читать «Само напред» онлайн - страница 152

Притиснах лицето си с ръце. И преди съм губил клиенти. Все едно си лекар и губиш пациент — не си предписал правилното лекарство в правилния момент. Някой умира. Колкото и да си повтаряш, че си направил всичко възможно, че си взел най-добрите решения за момента, пак се чувстваш отвратително. Не е твоя вината, но е. Твоя е.

Върнах се в центъра на стаята. Зенда, Шелби и Снед ме гледаха. Не ми беше приятно да ставам център на внимание. Чувствах се зле. Това не бе просто клиент. Нито пък само някаква работа. Апартаментът приличаше на бледо осветена сцена, а приятелите ми — на актьори, случайно попаднали там. Нямаше публика, нито сценарий. Стоях там, а в мен бяха вперени очите на хората, които добре ме познаваха. Накрая осъзнах, че трябва отново да стигна до същността на нещата, че трябва да направя нещо.

Мигът се проточи и избухна. Посегнах към чашата с кафе. Шелби поднови разговора.

— Момчета, съзнавате ли, че цялата сграда е пълна с котки?

Всички леко помръднахме, раздвижихме се. Стаята стана отново стая.

— Йеа — каза Снед, може би малко неспокоен. — Пълни се от няколко часа. Котаракът на Старк също е някъде там. — Той млъкна, после я погледна. — Коя си ти всъщност?

Зенда също си наля кафе.

— Защо този апартамент? — попитах аз. Тя вдигна рамене. Открих, че търся запалката си, изучавам кафето си, правя всичко друго освен да я погледна в очите. Чудех се дали забелязва, дали чувства нещо. Искаше ми се да съм сигурен, че само аз усещам нещо.

— Минахме през Моаре 5 — каза тя. — Но Спенгъл изскочи от ръцете ми и побягна. Ние го последвахме. — Тя отново вдигна рамене, този път по-високо. Кимнах. — Всички виждаме — добави сериозно тя, — става нещо странно.

— Не се шегуваш.

— Да. Г-н В дойде да говори с мен пет минути преди да се обади Джи. — Като чух това се сетих, че Дарв и още трима дебнеха отвън на портала. Може би вече бяха вътре.

— И?

— Изглеждаше уморен. Много уморен.

— Какво искаше?

— Не съм сигурна. Точно това е странното. Влезе в офиса ми, поздрави ме. Попита как съм. След това не изглеждаше да има какво да каже, но остана. Сякаш… — тя млъкна.

— Сякаш какво? Кажи ми.

— Сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше какво. Постоя още няколко минути и си замина. Точно преди да затвори вратата ми каза: „Става нещо много странно, но не знам какво. Кажи на приятеля си да внимава.“

Джи ме изпревари.

— Старк, Окланд е зле.

Погледнах Действащия. Дишаше неравномерно, хриптеше. Лицето му приличаше на това на дядо ми в снега. Следващите трийсет секунди се оказаха безкрайно дълги. Снед вдигна глава.

— Старк, чувам нещо.

— Къде?

— В съседната сграда.

— Въоръжени ли сме?

— Два пистолета.

— Стреляй в осветлението!

Точно и безшумно Снед се прицели в бутоните. Секундата преди да изгаснат светлините се е запечатала в мен като на снимка. Джи се изправя, обръща се, очите му — вперени все още в умиращото лице на Окланд. Шелби се загръща в палтото си, чувства се сама и изплашена. Зенда прикляква до прозореца. Снед се прицелва в бутоните.