Читать «Само напред» онлайн - страница 112

— Утре ще стигнем до потока. Ще възстановиш силите си. Може би ще открием начин заедно да разсеем Нещото, което те тормози. Но сега е време за почивка.

Някой дръпна дебелата кадифена завеса, която служеше за врата и две жени влязоха в стаята.

— Добър вечер, господа — поздравиха ни те едновременно с усмивка.

Опулихме се. Бяха еднакви, с красиви, нахални лица и безупречно прибрани нагоре медноруси коси. (Напомняха за учителката ми, когато бях на седем. Доста бях хлътнал по нея. Мис Тейлър, така се казваше. Споменът бе сложен, топъл от детска обич, но наситен със смущение. Един от съучениците ми бе оставил бележка на бюрото й на Св. Валентин, като написал, че я обичам и се подписал с моето име). Гледаха с големи и влажни очи, усмивката им откриваше перфектни зъби. Бяха облечени в луксозни кафяви хавлиени халати.

— Ъхъ, здрасти — казах аз. — Съжалявам, да не сме влезли във вашата стая?

— О, не — засмяха се те, отново едновременно. — Ние сме вашите Пуфита.

Изведнъж разбрах какво са „Пуфитата“. Тези жени наистина влизаха под душа с теб, само за да заглушат шума от водата и да не ти е прекалено широко, каквото и да означаваше това. Странен начин да си изкарваш хляба.

— Правилно — озадачих се леко аз. — Значи е време за душ тогава.

— Старк — промърмори тихо Окланд, — да не би тези дами наистина да влязат с нас под душа?

— Да. Мисля, че да.

— Разбирам.

Тогава отново ми мина същата мисъл през ума, дърпаше ме, без да се разкрие, танцуваше в сферата на неразбираемото. Не можех да я проумея. Трябваше да направя нещо, нуждаех се от нещо…

Двете жени едновременно се освободиха от халатите, разкривайки еднакви тела — идеални, бели и много, много чисти. Те коленичиха и започнаха да си бъбрят. Чакаха ни да се приготвим за душа.

— О, по дяволите! — възкликнах аз. — По дяволите!

— Какво? — сепна се Окланд.

— Забравих нещо — казах бързо и си грабнах сакото.

— Какво?

— Не знам. Просто забравих нещо, загубих нещо.

— Старк, за какво говориш?

— Трябва да се върна. Сега трябва да се върна.

— Къде? Да се върнеш къде, Старк?

— Където и да съм го оставил. Виж — бързах аз, — трябва да вървя. Ти си вземи душ. Ще се върна навреме за вечеря.

— Къде ще ходиш?

— Не знам. Просто трябва да тръгвам. Ще се върна. — Хукнах към вратата, като оставих Окланд втренчен след мен, дръпнах завесата и полетях по коридора. Бягах по широките каменни пътеки и задминавах крякащи благородници. Слугите се щураха, изпречваха ми се на пътя с подноси храна и кошници цветя. Заобиколях ги и бягах с всички сили към главния вход. Прожекторите пръскаха жълта светлина. Огромните дървени врати зееха леко и аз се промуших навън. Никой не ме спря, дори не ме видяха като се запътих към централния двор.

Бойниците бяха странно опустели. Спомних си за люковете и отворих един от тях. Преди да се вмъкна, погледнах надолу — пътят бе дълъг. Но трябваше. Трябваше да се върна, да открия какво бях загубил и да се прибера за вечеря.

Провесих крака през дупката. Опипах колоната с пръстите на краката си. Намерих пролука, спуснах се, освободих раменете си и потърсих къде да се захвана ръце. Веднага щом се закрепих, побързах надолу.