Читать «Степният вълк» онлайн - страница 5

Есугей кимна пламенно. Искаше да покаже сина си на племето и щеше да го стори, ако бурята не бушуваше около гера, търсейки топлината вътре. Студът беше враг, но поддържаше племената силни. Старците не страдаха дълго в суровите зими. Хилавите деца умираха бързо. Но синът му нямаше да е сред тях.

Есугей гледаше мъничкото дете, което дърпаше меката гръд на майка си. Момчето имаше неговите златисти очи — толкова светли, че приличаха на вълчи. Хулун погледна към него и кимна. Гордостта му бе заглушила тревогите й. Сигурна беше, че съсирекът е лоша поличба, но костите бяха успели да я поуспокоят.

— Как ще се казва? — обърна се акушерката към Хулун.

— Името на сина ми е Темуджин — отвърна Есугей без капка колебание. — Желязо.

Отвън бурята продължаваше да реве без никакви признаци, че ще утихне.

Първа част

1.

В един пролетен ден на дванадесетата си година Темуджин се състезаваше с четиримата си братя в степта, потънала в сянката на планината Делиун-болдах. Бехтер, най-големият от всички, яздеше сивата си кобила умело и съсредоточено, а Темуджин следваше темпото му и дебнеше удобен момент да го изпревари. Трети беше Хазар, който с диви крясъци се мъчеше да догони двамата си по-големи братя. Десетгодишното момче беше любимец на племето, толкова весел и жизнерадостен, колкото Бехтер бе мрачен и намусен. Пъстрият му жребец пръхтеше и тихо цвилеше по кобилата на Бехтер, което караше момчето да се смее. Следващият в колоната бе Хаджиун — осемгодишно хлапе, лишено от искреността и непринудеността, заради които Хазар беше любимец на всички. От четиримата Хаджиун беше най-сериозен и дори потаен. Рядко се обаждаше и не се оплакваше, каквото и да му правеше Бехтер. Хаджиун се оправяше много добре с понитата и малцина можеха да му съперничат. Той успяваше да пришпори конете с пълна скорост дори когато останалите едва се влачеха. Темуджин се озърна през рамо към брат си, който седеше безупречно върху коня. Хаджиун се помайваше, но всички си бяха патили от него преди и Темуджин го държеше под око.

Най-дребният и най-малкият от всички вече бе изостанал назад и жаловито им викаше да го изчакат. Темуге си падаше прекалено много по сладките неща и мързелуването и това личеше в ездата. Темуджин се ухили при вида на топчестото момче, което размахваше ръце с надеждата да набере повече скорост. Майка им ги предупреждаваше да не го включват в лудешките си състезания. Темуге беше пораснал достатъчно, за да не се налага да го завързват за седлото, но се скъсваше от рев, ако не го взимаха със себе си. Бехтер все още не можеше да намери добра дума за него.

Виковете им се носеха надалеч над пролетната трева в равнината. Галопираха с всички сили напред, кацнали като птици на гърбовете на понитата. Веднъж Есугей ги беше нарекъл своите врабчета, той се гордееше с уменията им. Темуджин бе казал на Бехтер, че е прекалено тлъст за врабче, и после цяла нощ се кри от побеснелия си батко.

В този ден обаче настроението на цялото племе бе приповдигнато. Беше дошло времето на пролетните дъждове. Реките отново бяха придошли и се виеха из равнините, които само допреди няколко дни бяха суха глина. Кобилите даваха топло мляко за пиене и за сирене и освежаващо кисело мляко. Първата зеленина вече се виждаше по оголените хълмове, а с нея идваше обещанието за лято и топли дни. Беше година за събор и преди следващата зима племената щяха да се срещнат мирно, за да се състезават и търгуват помежду си. Есугей беше решил, че тази година родовете на вълците ще изминат над хиляда мили, за да попълнят стадата си. Това, че щяха да видят борците и стрелците бе достатъчно, за да накара момчетата да се държат примерно като никога. Но онова, което ги прехласваше най-много и развихряше въображението им, бяха конните състезания. Всички с изключение на Бехтер бяха молили насаме майка си да подшушне по една добра дума за тях пред Есугей. Всяко момче искаше да участва в състезанието на дълго разстояние или в спринта и да стане известно и почитано.