Читать «Степният вълк» онлайн - страница 31

— Ще изглеждам като глупак, ако ни пометат с понитата — каза Есугей и пусна една пресилена усмивка, която спокойно би подхождала на някой труп.

Темуджин искрено се разсмя на усилието му.

— Да не те боли? Опитай да отметнеш глава назад по твоя си начин.

Наобиколилите ги воини мълчаха, Темуджин и Есугей най-сетне се взеха в ръце и като че ли едва сега забелязаха присъствието на олхунутите. Темуджин се стараеше да гледа колкото се може по-безизразно, но не бе в състояние да прикрие любопитството си. Всичко беше по-различно от това, с което беше свикнал. Конете им бяха от по-добра порода, воините носеха леки сиви делове с извезани със златни нишки знаци над тъмнокафявите панталони. Изглеждаха по-чисти и спретнати от сънародниците му и в Темуджин се надигна смътно негодувание. Погледът му спря върху онзи, който явно им беше водач. Останалите конници отстъпиха настрани, когато той приближи, и сякаш очакваха заповедите му.

Темуджин видя, че младият воин язди добре като Хаджиун. Той беше вече почти мъж, облечен бе в съвсем лека туника, която оставяше кафявите му ръце голи. Към седлото му бяха завързани два лъка и брадва за мятане. Никой от останалите не носеше меч, но всички имаха малки брадви и Темуджин се зачуди как ли ги използват срещу въоръжени мъже. Подозираше, че добър меч щеше да ги направи на нищо само с един-два удара — освен ако не ги хвърляха отдалеч.

Олхунутите също ги изучаваха. Един от мъжете приближи понито си до Есугей. Протегна мръсна ръка да докосне дела му.

Темуджин не видя движението на баща си, но върху дланта на мъжа се появиха червени резки, преди да докосне вещите на Есугей. Ездачът изкрещя и отдръпна ръката си. Болката моментално премина в гняв.

— Поемаш огромен риск, като идваш тук без дружинниците си, хане на вълците — неочаквано проговори младият мъж с туниката. — Да не си довел друг от синовете си, за да го направят олхунутите мъж?

Есугей се обърна към Темуджин и в очите му заигра странно пламъче.

— Това е синът ми Темуджин. Темуджин, това е братовчед ти Коке. Неговия баща прострелях в бедрото в деня, когато срещнах майка ти.

— И той остана куц и до ден-днешен — съгласи се Коке, без да се усмихва.

Понито му сякаш само пристъпи напред и Коке се озова достатъчно близо, за да потупа Есугей по рамото. По-старият мъж прие жеста, макар нещо в стойката му да намекваше, че може и да не го направи. Коке се отдръпна и останалите воини се отпуснаха назад. Той беше показал, че не се бои от хана, а Есугей бе приел, че властта му свършва там, където започват герите на олхунутите.

— Сигурно сте гладни. Сутринта ловците донесоха тлъсти пролетни мармоти. Ще ядете ли с нас?

— Ще ядем — отвърна Есугей от името и на двамата.

От този миг те вече бяха под закрилата на гостоприемството и Есугей се отпусна. Кинжалът му изчезна обратно в поръбената с кожа роба. За разлика от него Темуджин почувства, че пропада. Усети колко самотен ще бъде сред тези непознати и още преди да достигнат първите палатки на олхунутите, вече не изпускаше баща си от очи, ужасен от момента, в който той щеше да се качи на коня и да потегли, обърнал гръб на сина си.