Читать «Степният вълк» онлайн - страница 241

Канибализмът под формата на изяждане на сърцето на врага е бил рядкост, но не и нещо нечувано сред монголските племена. Всъщност най-вкусната част от мармота — плешката — е известна като „човешко месо“. В случая е налице връзка с практиките и вярванията на коренните жители на Америка.

На хана на кераитите Тогрул наистина било обещано царство в северната част на Китай. Макар първоначално да бил покровител на младия разбойник, той започнал да се страхува от внезапното издигане на Темуджин и предприел неуспешен опит да го убие. Така нарушил основното правило на племената — че ханът винаги трябва да успява. Тогрул бил прогонен и бил убит от найманите най-вероятно преди те да разберат кой е.

Предателството от страна на най-близките събудило у Темуджин искрата на отмъщението и жаждата за власт, която не го напуснала до края на живота му. Преживяното на младини го превърнало в мъж, който не се огъвал и не си позволявал страх или слабост пред нищо. Темуджин изобщо не се интересувал от придобивки и богатства, а единствено от победата над враговете си.

Монголският двойно извит лък е такъв, какъвто го описвам, и силата на удара му е много по-голяма от тази на английския дълъг лък, пожънал такива успехи срещу металните доспехи двеста години по-късно. Ключът за това е в начина на изработка с многото пластове варен рог и сухожилия за подсилване на дървото. Роговият пласт е от вътрешната страна, тъй като рогът се огъва трудно. Пластът от сухожилия пък е отвън, тъй като трудно се разтяга. Тези пластове са с дебелината на пръст и добавят толкова сила в лъка, че опъването му е еквивалентно на повдигането на двама мъже във въздуха с два пръста — и това на гърба на галопиращ кон. Самите стрели се правят от бреза.

Чингис дължи империята си именно на стрелбата с лък и на невероятната мобилност. Конниците му се придвижвали далеч по-бързо от съвременните бронирани колони, можели да карат дълго време само на смес от кръв и кобилешко мляко и нямали нужда от обоз и снабдителни линии.

Всеки воин имал два лъка и между тридесет и шейсет стрели в два колчана, меч (ако може да си го набави), брадвичка и желязна пила за заостряне на върховете на стрелите, която била закрепена за колчана. Освен оръжията си, те носели ласо от конски косъм, въже, шило за пробиване на дупки в кожа, игла и конец, желязно гърне за готвене, два кожени мяха за вода и четири и половина килограма твърда извара, от която изяждали по около 200 грама на ден. Всяка бойна единица от десет души имала гер и коне за смяна, така че била напълно самостоятелна. Ако имали сушено овнешко, войниците го държали дни наред под дървеното седло, докато омекне и стане годно за ядене. Показателно е, че монголската дума за „беден“ е производна от „вървя пеш“.

Една от историите, които не съм включил в романа, е как Хул ун показва на децата си, че една стрела може да се счупи, докато снопът винаги остава цял — класическа метафора за силата на обединението.