Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 264

За народа в герите животът продължи да тече около Херат, придружаван от ритмичния денонощен трясък на катапултите. Семействата пояха животните си в реката, оставили унищожаването на града на воините. След дъждовете бе поникнала сладка трева, макар тя вече да изсъхваше на огряваните по-продължително от слънцето места. Тези грижи им бяха отдавна познати и ако градът не паднеше бързо, щяха да пратят стадата на нови пасища, като оставят околните хълмове за накрая.

Чингис почиваше и раните му бяха оставили само бледи белези по краката и ръцете. Не мислеше за Джучи по друг начин освен с облекчение, че на предателството му е сложен край. След заминаването на Субодай ханът изглеждаше зареден с енергия и очакваше падането на Херат, за да продължи нататък. Рамото му се бе излекувало с времето и той яздеше всеки ден, за да поддържа тялото си силно, без да обръща внимание на бележките от възрастта. Беше изпратил Чагатай и Хаджиун да обсадят Балх на изток, но основните сили бяха дошли с него и го изпълваха с кураж. Жена му Бьорте не му говореше откакто научи за участта на Джучи, но той не обръщаше внимание на това. Светът лежеше в краката му и той се чувстваше силен, докато чакаше падането на града.

На четвъртия месец от обсадата Чингис бе излязъл на лов със старши командири в основата на града. След толкова дълъг престой на едно място малко животни се бяха спасили от тенджерите и гърнетата на семействата. Оставаха само няколко зайци, но те бяха много предпазливи и отдавна се бяха научили да бягат, щом чуят кон или човек.

Балх беше паднал два месеца преди това и туманите бяха изклали всичките му жители, след което разрушиха градските стени. Само Херат все още стоеше и Чингис бе уморен от обсадата и горещината. След завръщането на Хаджиун и Чагатай се беше надявал на бърз завършек, но крепостта бе една от най-силните, които някога се бяха опитвали да превземат.

Докато сезонът отминаваше, Чингис беше местил катапултите на три пъти, като съсредоточаваше огъня им върху равните участъци на стената. За огромна радост в нея се появиха пукнатини, но понякога той имаше чувството, че е нападал планина. Стените продължаваха да стоят, макар и очукани и с хиляди белези. Чингис знаеше, че гладът и жаждата в крайна сметка ще пречупят града, но обсадните му оръдия не спираха да работят.

— Свършим ли с това, ще тръгнем за дома — промърмори си той, като гледаше към стените.

Хаджиун и Хазар бяха чували тези думи стотици пъти и само се спогледаха. Един заек изскочи от скривалището си далеч напред и тримата препуснаха след него. През тропота на копитата Чингис чу рязък вик над главата си и погледна нагоре. Винаги се намираше по някой да се взира надолу към лагера му, но този път мъжът явно се беше навел прекалено далеч навън. Нещастникът едва бе успял да се задържи и сега висеше, вкопчил пръсти във външния ръб. Чингис свирна на братята си и посочи към викащия за помощ човек над главите им.

Хазар и Хаджиун се върнаха и загледаха с интерес.