Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 257

Отдясно Хаджиун и Хазар бяха унищожили конницата на Джелауддин и оставиха няколко дузини оцелели да бягат, докато воините насочваха мечове и стрели към центъра. Хората на Джелауддин се озоваха в клещи, но продължаваха да се бият, твърдо решени да отнесат със себе си колкото се може повече врагове. Ритъмът на битката се беше забавил, след като и двете страни се умориха, и Чингис видя, че ще изгуби още много хора до края на деня. Разкърши ръка и погледна напред към все още сражаващите се Угедай и Джебе. Техните клинове бяха непокътнати и противникът отстъпваше. Ако бяха в открита равнина, щеше да натисне още, знаейки, че врагът скоро ще се пречупи. Но тук имаше река, затова той поклати глава и посегна за рога, който висеше на врата му.

Изсвири дълъг понижаващ се тон, след което го повтори. Повториха го други рогове. Хората му чуха сигнала, отдръпнаха се назад и убиха арабите, които се опитаха да се втурнат към тях. Останалите на конете си се отделиха първи, но спешените трябваше да се отбраняват на всяка крачка от нахвърлилите се върху тях неприятели. Беше свирепа касапница, но когато светлината започна да отслабва, между туманите и армията на брега вече имаше празно пространство.

Чингис се огледа за съгледвачите си, но наоколо нямаше нито един. Прати воини да ги повикат и докато чакаше, сякаш измина цяла вечност. Заповяда да вдигнат знамето за сбор на военачалниците. Нареди да се установят на лагер на половин миля от реката и хората му го последваха. Бяха изгубили студените си физиономии в битката и лицата им бяха зачервени и изпълнени с живот. Някои се смееха диво. Други яздеха мрачно, видели собствената си смърт да минава на косъм от тях.

Оставиха неравна ивица мъртъвци, но тези на Джелауддин бяха повече. Армията на принца беше разкъсана. Въпреки това надаваше подигравателни викове, но те идваха от гърлата на задъхани и уморени мъже. Видяха как монголите се спешават само на осемстотин крачки от тях. Без да обръщат внимание на армията при брега на реката, туманите взеха храна и вода от товарните животни и се устроиха на лагер.

Джелауддин беше все още жив, макар че бронята му бе разкъсана и издраскана на много места. Дишаше тежко като куче на слънце, докато гледаше как монголите се оттеглят, без да погледнат назад. Светлината ставаше сива и макар да приветстваше почивката, той знаеше, че призори те ще се върнат отново. Трябваше да повторят всичко отново.

— Утре ще умра — прошепна си той.

Никой от хората му не го чу, докато си предаваха мехове с речна вода, за да разквасят гърлата си. Усещаше погледите им върху себе си, докато се взираше в равнината. Може би се надяваха, че тепърва ще нанесе някакъв неочакван удар и ще спаси всички.

Раджата на Пешавар мина през редиците и застана отпред до него, като не пропусна да потупа хората по гърба и да каже няколко окуражаващи думи. Тежко ранените започваха да стенат и виковете им внезапно станаха много силни след грохота на сражението. Мнозина нямаше да дочакат утрото. Джелауддин имаше запаси с опиум за болката, поне колкото да притъпи чувствата им, докато умрат. Нищо друго не можеше да стори за тях и отново изпита мрачна омраза към хана на монголите.