Читать «Кости по хълмовете» онлайн - страница 252

— Какво да правя с тях? — попита Джебе.

Очите му блестяха, когато погледна Чингис, и двамата споделиха веселия момент. На момчетата не им беше казано да останат при майка си. На никого не му бе хрумнало да заръчва подобно нещо на такива дребосъци. Нямаха никаква представа, че около дядо им е опасно. Чингис свъси вежди.

— Не съм ги виждал, военачалнико.

Очите на Кублай блеснаха, изпълнени с внезапна надежда. Чингис предпочете да се извърне от малкото личице със засъхнал сопол над горната устна. Джебе кимна и усмивката повдигна едното ъгълче на устата му.

— Господарю хан — отвърна той и сведе глава, след което отиде да пусне отново децата при стадото резервни коне.

Чингис се усмихна и продължи напред. Подозираше, че е по-добър дядо, отколкото баща, но не позволи на тази идея да го разтревожи особено.

Туманите продължиха упорито напред и стигнаха края на планинския район. Чингис реши, че се намират на не повече от двеста мили от долината Панджшир, макар да бяха изминали далеч по-голямо разстояние през заплетените каньони. Не знаеше дали Джелауддин се е надявал да увеличи разстоянието между армиите. Почти беше успял да го стори през първите дни, но туманите го настигаха и приближаваха с всеки следващ ден. Когато планините свършиха, изпражненията на коне и хора бяха едва ли не топли. Чингис яздеше с военачалниците начело на войската и беше сред първите, усетили как каменистата земя се сменя с отъпкана почва и изсъхнала трева. От картите знаеше, че тревистата равнина води на юг към Индия. Не познаваше тази земя, но не го беше грижа. Съгледвачите идваха все по-често и той знаеше къде се намира врагът.

Хората на Джелауддин бягаха пред преследвачите си. Чингис бе пришпорвал здраво войската си в продължение на повече от месец и воините бяха уморени и отслабнали — оскъдните дажби мляко и кръв накрая едва ги поддържаха. Река Инд течеше някъде напред и войнството на Джелауддин се стичаше към нея, отчаяно мъчейки се да избяга от бурята, която си беше докарало на главата.

37.

Джелауддин се взираше надолу от високия четиридесет стъпки бряг към пълноводния Инд — огромната артерия, напояваща цял континент на хиляда и повече мили на юг. Хълмовете около бреговете бяха зелени, покрити със стари акации и диви маслини. Ветрецът носеше аромат на цветя. Малки птички летяха във всички посоки и пееха предупреждения към събиращата се армия. Всичко кипеше от живот, но водите бяха тъй бързи и дълбоки, че Инд спокойно можеше да се оприличи на градска стена. Пешавар се намираше съвсем наблизо от другата страна на реката и Джелауддин се обърна бесен към младия раджа, който стоеше до него и гледаше втрещено пустите брегове.

— Къде са лодките, които ми обеща? — попита Джелауддин.

Наваз разпери немощно ръце. Бяха гонили хора и коне едва ли не до пълно изтощение, за да стигнат реката — знаеха, че след като минат, монголите нямаше да ги последват в течение на месеци, ако изобщо го сторят. Индия бе непозната страна за монголския хан и ако той се осмелеше да стъпи там, сто принцове щяха да излязат срещу него с войски, каквито никога не е виждал. Джелауддин имаше планове да отнесе победите си като скъпоценности сред тях и да се върне с още по-голяма сила. Неволно погледна назад към прашния облак в далечината, надигащ се като някаква зла поличба.