Читать «Наследникът» онлайн - страница 47

Когато споделяше тези си огорчения с Хугберт, той поклащаше глава и със спокойния си, разсъдлив тон я уверяваше, че с малките момиченца е така, но един ден всички те се превръщат в ослепителни красавици, също като в приказката за грозното патенце. Това й се стори убедително — поне докато се сети, че вероятно и госпожица Леверие някога е била малко момиченце.

От всички в двореца Линда най-много обичаше персоналния си иконом Хугберт. Вярно, жените от кухнята заемаха много високо място в класацията на личните й симпатии — най-вече заради вкусотиите, с които редовно я изненадваха край бумтящата печка — но с конярите, гвардейците, сигналистите и писарите беше далеч по-интересно да се общува. От тях можеше да се узнаят какви ли не полезни неща — например как може на пазара дръглив кон да се представи за охранен (подробностите определено не бяха предназначени за ушите на малка принцеса, но конярите открай време са си цапнати в устата). И още: как се „щипят“ зарове и защо не бива човек да се хваща на играта „тука има, тука нема“. Или пък как да пушиш лула на пост, без да те хване началството. Страшно интересно беше и да седиш горе в кулата при сигналистите, откъдето през далекогледа се виждаха моретата във всички посоки — от Залива на жегите на изток и Морето на знанието на юг, та до Океана на бурите на запад. Само на север Карпатските планини закриваха необятното Море на дъждовете. Но пък ако се вгледаш по-внимателно, на юг можеш да различиш пристанището Фра Мауро, от което носеше името си кралският род. Там, в онзи вълнуващ многохиляден град, беше магическата Месинска порта, водеща към тайнствената Тера — източник на безброй богатства и чудеса.

Тъкмо сигналистите научиха малката принцеса да чете и пише още преди да навърши пет години. Бяха взели много присърце тази задача, защото иначе нямаше как да я запознаят с азбуката на Свети Морз — а те безкрайно се гордееха с легендарния създател на тяхната изключителна професия, без която не би могла да съществува човешката цивилизация. Вярно, около името често се водеха спорове — привържениците на Черния път твърдяха, че е Хегемон Морз, а се намираха дори еретици говорещи за сигналните светлини на някой си Свети Елм, упоменаван в древни ръкописи. Но в едно всички бяха единодушни: само благодарение на тяхната каста известията можеха да прелитат от кула до кула, от манастир или военна крепост до следвата сигнална станция, тъй че за броени часове да стигнат от единия до другия край на Селена.

Всичко това бе вълнуващо и интересно, ала Хугберт… е, Хугберт си беше Хугберт, несравним и единствен в целия свят. Дребен, сръчен и на вид достолепно сдържан, този северняк от далечното хладно крайбрежие на Маре Фригорис не можеше да се мери с школовката на прославените терански икономи, но пък нямаше равен в тънките шеги, които пускаше с невъзмутим вид и от които човек се превиваше от смях, колчем си ги припомняше. Беше всеотдайно предан на малката си господарка, прикриваше безбройните й пакости и сам участваше в невъобразими съзаклятия — например тайно да я отведе да пият бира в „Джудже на фенера“. Разбира се, бирата пиеше той, а Ермелинда само топваше пръстче в пяната, облизваше го и сбръчкваше личице: „Ух, че горчииии!“. Впрочем това не й пречеше да подновява дегустацията при всеки удобен случай. Но иначе, както подобава на една млада дама, се задоволяваше с чаша сироп от меден бор.