Читать «Наследникът» онлайн - страница 38

— Тогава убий другите и го донеси тук — предложи канцлерът. — Така ще изпълниш своята част от сделката.

— Е, да — тихо въздъхна Неживия. — Сделката си е сделка, не забравяй това. Когато изпълня мисията, ще имам вечен и неограничен достъп до криптата. А опиташ ли се да ме измамиш, сега имам достатъчно сила, за да срутя този дворец и да те погреба под димящите му останки.

От надигналата се в гласа му заплаха по гърба на Берилиус пробягаха студени тръпки.

— Уговорката вече е в сила — отвърна дрезгаво той. — Тръгваш ли?

— След малко. Искам за момент да се върна в килията. — Неживия бързо вдигна ръка. — Не питай защо. Приеми го като сантиментално желание да видя за сетен път мястото, където отлетяха напразно почти пет века от безсмисления ми живот. Чакай ме вън на главния двор. Не се безпокой, сам ще намеря пътя.

Десет минути по-късно, застанал на завет до голямата дворцова порта, Берилиус видя нещо, което нямаше да забрави до края на живота си. От една странична врата излезе със забързана крачка висока блестяща фигура. По средата на заснежения двор Неживия спря, застина за миг неподвижно, после се раздаде оглушително бучене, около нозете му избухна снежна вихрушка и изведнъж той се понесе с шеметна скорост към черното нощно небе.

След броени секунди изчезна от поглед.

Замъкът Капела

Началото на седма тера

Икономът запали последната петролна лампа и въздъхна с леко неодобрение. Сега библиотеката грееше като посред бял ден, но това си беше чисто прахосничество. Негова светлост спокойно можеше да се задоволи със светлината на пламъците в камината, или в краен случай с две-три свещи както всички нормални хора, били те благородници или не. Горивото за тия лампи се внасяше от Тера и струваше цяло състояние. Вярно, херцог Ларс Де Феро можеше да си позволи подобен разкош, но все пак…

— Ще желаете ли още нещо, милорд? — попита той.

— Само чаша вино, благодаря — кимна старият херцог. — Налей ми и върви да почиваш.

Но когато вратата се затвори зад иконома, той не посегна към скъпото теранско вино. Само гледаше как светлината на лампите трепти в рубинените дълбини на кристалната чаша и имаше чувството, че сам той потъва все по-надолу и по-надолу.

Ето, така умира един кралски род, помисли херцогът. В тишина и предутринен мраз. Да, това не е краят, от мъртвия дънер като млади издънки ще поникнат нови родове — Медлер, Исидорус… Но корените на благородното дърво са вече съсечени.

Вдигна очи към препълнените библиотечни лавици, из които внукът му толкова обичаше да се рови… и изведнъж непоносимата тишина на празната зала го притисна като смазваща каменна плоча. Без да обръща внимание на ревматичните болки в ставите, той припряно скочи от креслото, отвори секретния шкаф и извади отвътре кадифената калъфка с най-голямото си съкровище — безценна реликва от Древния свят, наречена арфа на душата.

На вид арфата не представляваше нищо особено. Приличаше на малко топче от полиран тъмен мрамор. Но съдържаше огромно количество музика и умееше по някакъв магически начин да избира онази мелодия, която най-точно отговаря на настроението на човека в момента.