Читать «Наследникът» онлайн - страница 31

Гласът на Неживия поомекна, макар това явно да бе манипулация.

— Приемам. От моя страна пък гаранцията е копнежът за достъп до Гробницата. — Той се изкиска. — Имаш честната дума на последния канибал… Е, бароне, казахме си каквото трябваше. Сега поеми риска, или си върви. Нямаш представа доколко ми е безразлично кое ще избереш.

Берилиус отвори уста и откри, че само за миг гърлото му е пресъхнало. Изкашля се, преглътна с усилие и подвикна пискливо:

— Едвар, Сурт! Действайте!

Под нозете му прокънтяха тежките удари на чукове, после отекна каменен пукот. Грамадният базалтов блок трепна, но остана на място, задържан от някакви невидими грапавини на стените. Сетне стремително рухна надолу. Раздаде се грохот, подът потрепери, откъм стръмното стълбище бликна облак прах, придружен от кашлицата на двамата войници. Сега върхът на каменната грамада се бе превърнал в гладък под на коридора, а отгоре зееше правоъгълното гнездо, което някога бе приютявало тази канара, преди да се захлопне капанът на крал Барлемин.

Очаквайки всеки момент да срещне смъртта си, Берилиус прекрачи в тясна килия, лишена от каквото и да било обзавеждане. До отсрещната стена седеше сенчеста фигура, смътно наподобяваща човешко тяло. Когато канцлерът се приближи, лъчите на фенера заблестяха по металната кожа на Неживия. Бавно, безкрайно бавно, освободеният затворник се изправи и остана неподвижен, почти опрял глава в тавана. Беше висок над два метра, но ако си наметнеше плащ с качулка, би могъл да мине за много едър човек.

— Не бой се, няма да те убия — изрече приятният баритон с тих смях. — Сделката си е сделка. А и в момента не бих могъл да убия когото и да било. Не знам дори дали ще успея да се добера до Гробницата, тъй че нека войниците да ни придружат. Може да ми потрябва помощ.

Берилиус тихо въздъхна. Бе заложил на карта… и засега печелеше.

Капела, 8° ю.ш., 35° и.д.

Краят на шеста тера

Наблюдателницата на върха на кулата беше тясна и задръстена от предмети — големият сигнален фенер, щорите пред него, огледалните рефлектори, лостовете и въжетата на семафорната уредба, шарнирната стойка на далекогледа, малкото писалище за сигналиста, мангалът с разпалени дървени въглища в ъгъла — тъй че за хората почти не оставаше място. Облечена в тежко бяло манто от кожи на нощна лисица, Грималда Де Феро стоеше до тясното прозорче и се взираше през замръзналия пролив към далечната телеграфна кула на остров Медлер. Но сигналите бяха изгаснали. За добро или лошо, известието вече бе тук.

Зад гърба й дежурният сигналист съсредоточено сумтеше, шумолейки с диска за дешифриране.

Тези деца, помисли си тя. Тези безумни, безумни деца… Сляпо вярват в любовта, без да разбират, че тя не може да ги защити от нищо.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че упреква децата само за да залъже собственото си чувство за вина. Истината бе, че още от раждането на сина й събитията бяха водили безмилостно към тази нощ, изпълнена с безсилие и неотвратима заплаха.

От пет века над рода Де Феро тегнеше проклятието на древните стихове, изречени от сляпата прорицателка Семилда след поражението на Железния крал в Апенинската битка. Съперниците му от династията Фра Мауро бяха спечелили с цената на държавна измяна и от тогава нито за ден не забравяха, че както са заграбили властта, така могат и да я загубят. В страха си узурпаторите неведнъж се опитваха да унищожат стария кралски род, ала Де Феро се оказаха костелив орех. Те надживяха интригите, предателствата, явните и тайните удари — включително онзи отчаян момент преди триста години, когато родът се крепеше само на един-единствен непълнолетен наследник, удържащ ударите на номадски наемници и преоблечени кралски войници по крепостта Исидорус — и възкръснаха като митичния Феникс от пепелта, за да станат днес най-могъщата благородническа фамилия на Селена.