Читать «Наследникът» онлайн - страница 18

Но Василиадис все още оставаше предпазлив. Той измери с поглед монаха от глава до пети и попита:

— А каква плата ще искаш за труда си, човече Божи?

Финеган поклати глава.

— Никаква. Храна и покрив над главата — повече не ми е потребно. Ще ви помоля обаче за една услуга.

Василиадис присви очи и лекичко разтвори устни, сякаш се готвеше да възкликне: „Аха!“. За дългите си години плаване из Средиземно, Егейско, Адриатическо и Черно море бе срещал какви ли не мошеници и разговорите с тях твърде често тръгваха именно от молба за услуга.

Без да обръща внимание на съмнението в погледа му, монахът продължи невъзмутимо:

— От няколко месеца работя в лечебницата на тукашния приют за поклонници. Там се запознах с един ваш сънародник. Свят човек, казва се отец Амвросиас. Беше много болен, но по Божия милост напоследък започва да се съвзема. Вече е в състояние да пътува, макар че ако зависеше от мен бих му наложил поне още месец пълна почивка и силна храна. Помоли ме да му потърся кораб, с който да се прибере у дома. Затова съм тук, на пристанището.

Суеверен като всеки моряк, Василиадис пак се прекръсти и си помисли: „Това е пръст Божи“. А на глас изрече:

— Къде точно иска да се прибере?

— Той е игумен на манастир във вашата Света Гора — обясни Финеган. — Агион Орос, нали така я наричате?

— Градината на Богородица — промърмори капитан Василиадис и изведнъж се усмихна. — Е, за братя-християни винаги ще се намери място на борда.

Приютът за поклонници в покрайнините на Яфа се разполагаше в старо каменно здание — толкова старо, че едната му стена беше поне на хилядолетие и половина, тоест още от Древните времена, както би могъл да установи всеки добър познавач на историята. За разлика от останалите стени, изградени от споени с хоросан дялани камъни, тя бе плътна, унило сива, грапава и нащърбена на много места, където още личаха ръждиви следи от желязото, влагано някога по неизвестни причини и още по-неизвестен начин в старинните постройки.

Особена забележителност за любопитните поклонници представляваше външната й страна откъм задния двор, където добрите монаси полагаха (най-често безрезултатни) усилия да отглеждат зеленчуци в сухата и безплодна почва. Там част от стената беше гладка и лъскава като стъкло, сякаш разтопена от някаква невъобразима горещина. Местните легенди твърдяха, че това било дело на Божия гняв. Най-ревностните поклонници коленичеха пред това блестящо петно и дълго се молеха, преди да изминат пеш петдесетте километра до кратера Голгота.

По традиция се полагаше всеки поклонник по онзи свят и страшен път да носи дълга бяла роба с качулка, за която се говореше, че донякъде пазела от проклятието на Лобното място. Фанатиците обаче умишлено нарушаваха тази традиция. Обзети от греховна гордост, някои от тях тръгваха към последния етап от поклонението разголени и дори се търкаляха по земята, когато достигаха дъното на дълбокия фуниевиден кратер, където някога бе ударила Божията десница.