Читать «Наследникът» онлайн - страница 11
Любомир Николов
Той вдигна поглед към препарираната глава на дългозъб, закачена на стената срещу писалището. Жълтите стъклени очи на звяра върнаха погледа с надменно безразличие.
Ти знаеш най-добре простата истина, нали, стари приятелю, помисли си Берилиус. Убий, или ще бъдеш убит; изяж, или ще бъдеш изяден. Без морал, без скрупули и сантименти. За тях няма място в суровата игра на живота. И все пак това не е достатъчно, то далеч не винаги помага да оцелееш. Затова ти си там горе, а аз все още седя тук, зад писалището.
Вратата се открехна.
— Ваша светлост… — започна часовият, но не довърши, защото посетителят го избута настрани и бързо влезе в кабинета.
Беше облечен в червено-черната униформа на дворцовата стража, но на петлиците му блестяха златните фенери на сигналист. Млад, едва двайсетинагодишен и кипящ от усърдие като всеки новак. Личеше, че идва право от кулата, току-що е захвърлил дебелия кожух и още трепери от студ, а по веждите му проблясваха топящи се кристалчета скреж. В дясната си ръка стискаше навит на руло пергамент.
Часовият — едър, брадат ветеран от стражата — се поколеба за секунда, но само промърмори тихичко някаква едносрична ругатня и се върна на мястото си. А младокът, изчервен от вълнение, вече бързаше, почти тичаше към писалището на канцлера.
Оставаха му само две крачки, когато вдървените от студа мускули го подведоха. Кракът му се заплете в някаква невидима гънка на дебелия килим, той залитна, посегна да се хване за ръба на писалището и разперените му пръсти блъснаха отворената мастилница.
Няколко черни капки опръскаха безупречно чистия полиран плот от таурийски кедър.
Младежът застина. Треперейки вече не от студ, той стоеше изпънат мирно под втренчения поглед на канцлера и омекналите му пръсти бяха готови да изпуснат пергамента.
За няколко секунди в кабинета се възцари тежко, зловещо безмълвие. Сетне Берилиус тихичко се засмя и от този звук дори пламъците в камината сякаш станаха малко по-топли.
— Младост, младост… — меко и мъничко укоризнено промърмори канцлерът. — Златна и пълна с надежди като десетата тера. Вечно бързаме в тия години да догоним големите цели, вечно тичаме подир мечтите, а те изглеждат само на една ръка разстояние… Е, какво да те правя сега, мой млади приятелю? Знам, че всичко стана от желанието ти да изпълниш час по-скоро дълга си, но не мога да си затварям очите. Ти извърши най-малко две сериозни нарушения и не мога да не те накажа. Пренебрегна ли една простъпка, скоро ще я последва втора, трета и ще се възцари анархия. Затова… ето какво ще сторя. Глобявам те със сумата един златен реал.
Младокът неволно изстена. Един златен реал беше заплатата му за цял месец.
— Ала би било недалновидно да лисна студена вода върху младежкия плам в сърцето ти — продължи замислено Берилиус. — Той е тъй рядък дар в този наш студен и циничен свят. Искреното усърдие заслужава похвала, затова те награждавам със сумата
