Читать «Мъртви в Далас» онлайн - страница 137

Сега, когато вече знаеше, че може да помогне с нещо на наследниците си, на Бил му стана някак по-леко. Знаех, че поне няколко дни ще мисли само за това, и нямах намерение да му се сърдя. Но ако решеше да поеме грижата за Анди и Порша като свое постоянно задължение, едва ли щях да го приема безропотно.

— А защо досега изпитваше неприязън към името Белфльор? — попитах аз и сама се изненадах от въпроса си.

— Нали си спомняш, че веднъж говорих за войната в клуба на баба ти, „Потомците на геройски загиналите“?

— Да, разбира се.

— Тогава разказах историята за ранения войник, който викаше за помощ, сещаш ли се?… И как приятелят ми, Толивър Хъмфрис, се опита да го спаси?

Кимнах.

— Толивър загина тогава — мрачно каза Бил. — А раненият войник продължаваше да вика за помощ дори след смъртта му. През нощта все пак успяхме да го измъкнем. Казваше се Джебедая Белфльор. Седемнайсетгодишен.

— Господи! И до ден-днешен не си знаел нищо друго за рода Белфльор?

Бил кимна.

Искаше ми се да кажа нещо, което да подхожда за случая. Нещо важно и сериозно… за кръговрата на живота, за подвига и саможертвата.

Така и не измислих нищо, затова направих още един опит да изляза. Бил хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Благодаря ти, Суки.

Това беше последното нещо, което очаквах да каже.

— Защо?

— Защото ме накара да направя нещо добро, без да очаквам отплата.

— Бил, как бих могла да те накарам да направиш каквото и да било?

— Накара ме да мисля като човек… накара ме да се почувствам така, сякаш все още съм жив.

— Но доброто, което правиш, идва от самия теб, а не от мен.

— Аз съм вампир, Суки. И то от векове. А човек съм бил съвсем за кратко. Неведнъж съм те разстройвал. Честно казано, понякога изобщо не те разбирам, защото отдавна вече не съм човек и невинаги ми е приятно да си припомням какво е да си човек. Има моменти, в които изобщо не искам да се сещам за това.

Думите му ме стиснаха за гърлото.

— Не знам дали греша, или съм права, но не бих могла да постъпя иначе — казах аз. — Щях да съм много нещастна, ако те нямаше в живота ми.

— Ако нещо се случи с мен — каза Бил, — трябва да отидеш при Ерик.

— Не го казваш за пръв път — отвърнах. — Ако нещо се случи с теб, не е нужно да ходя при когото и да било. Аз съм голям човек. Знам какво искам и как трябва да постъпвам. Ти просто гледай да не ти се случи нищо.

— Тепърва ни предстоят големи неприятности от страна на Братството — каза Бил. — Ответните ни действия може да се окажат опасни за теб като човек. Да не говорим за рисковете, които крие работата ти. — Едва ли имаше предвид обслужването на клиенти в „Мерлот“.

— Ще говорим за това, като му дойде времето — отвърнах аз и се настаних в скута му; истинско удоволствие, тъй като той все още беше гол-голеничък. Не мога да кажа, че животът ми преливаше от удоволствия, преди да срещна Бил. А сега всеки ден криеше приятни изненади.

Дъждът продължаваше да барабани по ламаринения покрив, а в уютната малка кухня, потопена в мека светлина и изпълнена с аромат на прясно кафе и шоколадова торта, аз за пръв път усетих човешка топлина между мен и моя вампир.