Читать «Крадецът» онлайн - страница 4

Както се очакваше, няколко минути по-късно той дойде в бара, клатушкайки се, с дискретността на локомотивна свирка посред нощ. Ишърууд грабна мобилния си телефон и се престори, че води спешен разговор, но на Оливър тези не му минаваха. Той се насочи направо към масата му — като хрътка, нахвърляща се върху лисица, както Джулиан щеше да си спомни по-късно — и разположи дебелия си задник на празния стол.

— „Домен Даниел Шотар“ — каза той одобрително, като извади бутилката с вино от кофичката с лед. — Не възразяваш да си налея, нали?

* * *

Димбълби носеше втален тъмносин костюм, който прилягаше на пълната му фигура като обвивката на наденица, и големи златни копчета за ръкавели с размера на австрийски шилинги. Бузите му бяха едри и розови, бледосините му очи блестяха ярко, което подсказваше, че се е наспал добре предната нощ. Оливър Димбълби беше грешник от най-висока класа, но страдаше от угризения на съвестта.

— Не ме разбирай погрешно, Джули — каза той, като си наля щедро от виното на Ишърууд, — но изглеждаш като купчина мръсно пране.

— Саймън Менденхол не каза подобно нещо.

— Саймън изкарва прехраната си, като говори на хората така, че да им вземе парите. Аз обаче казвам неподправената истина, дори и когато от нея боли. — Димбълби погледна Ишърууд с искрена загриженост.

— О, не ме гледай така, Оливър.

— Как?

— Сякаш се мъчиш да измислиш нещо мило, което да кажеш, преди лекарят да изключи животоподдържащата система.

— Поглеждал ли си се в огледало напоследък?

— Тези дни се опитвам да избягвам огледалата.

— Разбирам защо. — Димбълби си наля още един пръст вино в чашата.

— Има ли нещо друго, което мога да ти поръчам, Оливър? Малко хайвер?

— Аз не ти ли се реванширам винаги?

— Не, Оливър, не го правиш. В действителност, ако водех сметка, което не правя, ти ми дължиш няколко хиляди лири.

Димбълби не обърна внимание на забележката.

— Какво има, Джулиан? Какво те безпокои този път?

— В момента ти ме безпокоиш, Оливър.

— Заради онова момиче е, нали, Джули? Това ти е развалило настроението. Как ѝ беше името?

— Касандра — отговори Ишърууд на прозореца.

— Разби ти сърцето, нали?

— Те винаги го правят.

Димбълби се усмихна.

— Способността ти да се влюбваш направо ме смайва. Какво ли не бих дал да мога да се влюбя поне веднъж.

— Знам, че си най-големият женкар, Оливър.

— Да бъдеш женкар няма почти нищо общо с любовта. Обичам жените, всички жени. И точно в това е проблемът.

Ишърууд се загледа към улицата. Навън отново заваля — точно навреме за вечерния наплив клиенти.

— Продал ли си някакви картини напоследък? — попита Димбълби.

— Всъщност продадох няколко.

— Не съм чул за нито една.

— Така е, защото не бяха огласени.

— Глупости — отвърна Оливър, като изсумтя презрително. — Не си продал нищо от месеци. Но това не те спира да купуваш, нали? Колко картини имаш скътани в твоя склад? Достатъчно, за да напълниш един музей и да ти останат още няколко хиляди. И всички те са изсъхнали, мъртви.

Ишърууд не отговори нищо, само потърка долната част на гърба си. Постоянната болка там го измъчваше като лаещата кашлица преди. Той предполагаше, че това е подобрение. Болките в гърба не пречеха на съседите.