Читать «Ключът» онлайн - страница 14
Саймън Тойн
Аксел отстъпи назад, посочи с пръст първо Тома, сетне Атанасий, и заяви:
- Думите ви са ерес!
- Самото ни присъствие тук е ерес - отвърна Атанасий и посочи с ръка празния кръст. - Но Тайнството го няма, а с него си отидоха и sancti. Старите правила не ни обвързват както преди. Получихме възможност да създадем нови правила, по които да живеем.
- Но първо трябва да изберем нов водач.
Атанасий кимна.
- По този въпрос сме единодушни.
В този миг от недрата на планината се разнесе звук, който отекна и в параклиса. Този звук бележеше началото на заупокойната литургия.
- Трябва да се присъединим към братята си - каза Тома. - И докато не изберем нов водач, предлагам да не разкриваме нищо от това, което видяхме тук. В противен случай ще създадем паника. - Обърна се към Малахия. - Не си единственият, който е чел старите хроники.
Малахия кимна, но очите му бяха все така ококорени от страх. Обърна се и хвърли последен, но продължителен поглед на празния Тау, докато останалите започнаха да напускат помещението.
- Ако Тайнството напусне Цитаделата, ще рухне църквата, не планината - промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе никой. Сетне побърза да напусне параклиса, тъй като се страхуваше да остане сам в него.
4
Лив Адамсен се събуди рязко, досущ като останал без дъх плувец, който изскача на повърхността. Пое жадно въздух, русите ѝ коси бяха полепнали по бледата, плувнала в пот кожа, а зелените ѝ очи оглеждаха трескаво стаята с надеждата да открият нещо осезаемо, нещо реално, което да ѝ помогне да се откъсне от ужасите на кошмара. Чу шепот, сякаш в стаята имаше още някой. Огледа се, за да види откъде идва.
Нямаше никого.
Стаята бе малка: затворена врата, срещу нея - леглото със стоманена рамка, на което лежеше тя, стар телевизор, окачен на стойка, монтирана на тавана в единия ъгъл, прозорец, чиято бяла боя върху рамките бе пожълтяла и започнала да се люспи. Щората бе спусната, но зад нея прозираше ярка слънчева светлина и ясно очертаваше решетките на фона на измитите стъкла на прозореца. Лив си пое дълбоко дъх, опита се да се успокои, сетне долови миризмата на болести и дезинфектанти.
И тогава си спомни.
Лежеше в болница... макар да нямаше представа защо или как е попаднала тук.
Пое отново въздух, вдиша дълго, дълбоко, успокояващо. Сърцето ѝ продължаваше да тупти силно, в ушите ѝ продължаваше да шуми същият припрян шепот, толкова силен и близък, че тя едва се сдържа да не огледа отново стаята. Цялата.
„Стегни се - каза си. - Това е кръвта, която тече във вените ти. Тук няма никого“.
Един и същи кошмар я дебнеше в мрака всеки път, когато затвореше очи: сънуваше шепнещ мрак, в който болката разцъфтяваше като червени цветя, а над тях се извисяваше злокобна и страховита сянка, която добиваше формата на кръст, наподобяващ буквата Т. В мрака се спотайваше и още нещо, нещо огромно и ужасяващо. Лив го чуваше да се движи, чувстваше как земята се тресе под стъпките му, докато то се приближава към нея, но всеки път - миг преди то да изскочи от тъмнината и да се покаже пред очите ѝ - се събуждаше ужасена.
