Читать «Невинност» онлайн - страница 9

Винаги красива - като жените по списанията, като телевизионните звезди, по които всички се прехласват, напоследък тя изглеждаше мършава и изпита. Дори с явната умора в тях и с ограждащите ги тъмни полумесеци, подобни на избледняващи синини, очите й не отнемаха от нейната прелест. Подсказваха, че има добра душа и че страда от ужасна тъга, че болката й - като тази, понасяна от мъченик - е възвишена. Всичко това правеше лицето й още по-красиво.

Седеше до кухненската маса с лъскави хромирани крака и червен пластмасов плот. На ръка разстояние бяха лекарствата и уискито й, за което тя казваше, че също било лекарство.

Мен ако питате, уискито беше най-добрият й лек, защото в най-лошия случай я натъжаваше, но пък понякога я караше да се смее или просто да заспи. Хапчетата, от друга страна, и прашецът, който понякога вдишваше, можеха да породят непредсказуеми настроения - тя неудържимо плачеше, унищожаваше различни предмети или нарочно нараняваше себе си.

Изящните й ръце превръщаха всичко, до което се докоснеха, в елегантна вещ: обикновената чаша с уиски искреше като шлифован кристал, докато тя непрестанно прекарваше връхчето на пръста си по ръба й, тънката цигара заприличваше на вълшебна пръчица, димяща от единия край, сякаш сбъдваше желания.

Не бях поканен да седна, така че стоях прав срещу масата. Не направих опит да се приближа до нея. Много, много отдавна тя понякога ме прегръщаше. С течение на времето обаче можеше да понесе само по някое случайно докосване - приглаждаше косата назад от челото ми или за миг поставяше длан върху ръката ми. През последните няколко месеца дори мимолетен допир не й бе по силите.

Тъй като разбирах каква болка й причинявах само с вида си, аз също страдах. Можела бе да абортира, но не го беше направила. Бе ми дала живот. Дори когато беше видяла какво е довела на бял свят, пак ме бе защитила от акушерката, готова да ме удуши. Можех единствено да я обичам и да си мечтая и тя да обича създание като мен.

През прозореца зад гърба й виждах прихлупеното сиво октомврийско небе. Есента беше почти оголила клоните на старата акация, ала под силния вятър малкото останали листа се бяха сгърчили като кафяви прилепи, готови да се устремят в полет. Не беше ден, в който да напуснеш дома си, нито свят, в който да се впуснеш съвсем сам.

Тя ми каза да си облека якето с качулката и аз послушно изпълних заръката й. Беше сложила в раницата ми храна и аптечка с материали за първа помощ и аз я метнах на гръб.

После майка ми посочи пачка пари върху масата.

- Вземи ги, не че ще ти помогнат кой знае колко. Крадени са, но не си ги откраднал ти. В това семейство аз съм тази, която краде. За теб те са просто подарък и са чисти.

Знаех, че никога не страда от липса на пари. Взех парите и ги пъхнах в джоба на джинсите си.

Сълзите, събрали се в очите й, потекоха, но тя не издаде никакъв скръбен звук. Усещах, че дълго е репетирала тази сцена, решена да я изпълни, без да ми даде шанс да импровизирам с промяна в сценария, написан от нея.